КУТИЯ ОТ ТУРСКИ ЛОКУМ
Преди години, когато бях малко момиче някой ми подари празна кутия от хавански пури, всички сте ги виждали - "Romeo & Juliet". Предназначението на тази кутия бе да събирам пари в нея, нещо като спестовна касичка за лятната почивка. Имаше малък отвор, в който влизаха само монети от десет стотинки /за тези от вас, за които това би било чудно нека да поясня, че на морето в "онези" години сандвичите тип "Принцеси" струваха толкова/. Тогава това бе моето съкровище, пазех си кутията така, сякаш имаше заплаха за нея. Всеки ден сменях местоположението й, облепях я с хиляди лепенки, за да съм сигурна, че никой няма да посегне на моето богатство. По-късно смених предназначението й, реших че е идеално скривалище за любовните бележки, които получавах в училище... И така с годините тази олющена и почти разпаднала се кутия скри в себе си спомени от моите най-хубави мигове - първото любовно послание от Кирил в четвърти клас: "Луд сам по теп" /е, на момчето сериозно му куцаше граматиката, но пък беше романтик, което трябва да му се признае/; хербаризирана там и до днес стои първата подарена ми червена роза /пак Кирил, казвам ви това момче си го биваше/; там са и обеците, с които отидох на първата си официална среща /о-о-о-о Борислав, първата голяма любов/, там е и пръстенчето, направено от трева, с което Борислав ми се закле във вечна любов.
Учудващо колко много неща може да събере една такава кутия!
С времето при всяка вълнуваща романтична среща вместо да се концентрирам върху своя събеседник аз подсъзнателно /или не толкова/ премислях усърдно какво мога да "открадна" от този човек. Кое ще да е това нещо, с което да мога да архивирам този прекрасен миг и този прекрасен човек в моята мъничка кутия.
Не я бях отваряла от години, защото макар да бе моята Кутия на щастието при всяко разглеждане на нейното съдържание в мен нахлуваше такава опустошителна тъга, каквато не можех да прогоня дори със специалната си компилация "Песни за разведряване" /а повярвайте там песните са подбрани наистина майсторски/. Та както ви казвах, не я бях отваряла много дълго ... до вчера, когато моята най-добра приятелка се върна от Турция /романтичен уикенд с нова любов/ с подарък за мен - кутия турски локум. Прекрасна кутия ви казвам, с ослепителна зелена сатенена панделка - фантастичен завършек. Реших, че именно така трябва да изглежда моята Кутия на щастието и естествено се забързах да преместя моите късчета радост, щастие и любов в новият им дом. Мислех си, че малко носталгия ще ми се отрази добре, надявах се да мога да се порадвам на миналите си радости...но стана доста грозна работата.
Такива неща открих в моята "Romeo & Juliet", неща които отдавна съм забравила! Малко ми е неудобно да ви разкрия всичко, но поне част ще изброя. Намерих /освен гореспоменатите свидни спомени/ и едно камъче във формата на сърце - намерих го заедно с Александър /прекрасен млад македонец/ на плажа в Созопол, той реши, че е поличба за нашето вечно щастие и взаимна любов. Два дни по-късно той се върна в Македония, а седмица след това замина за Америка. Там намери друго свое "вечно" щастие! Намерих в кутията си и снимка на Николай, свиден спомен от любимо момче /което едва ли ще позная, ако го срещна на улицата/. Пазя и малко пожълтяло листче, което едва се разчита - първото ми любовно стихотворение /дори не помня на кого е посветено/. Пазя и картичка от Китен, подари ми я Калоян, преди да си тръгне /бяха други времена, нямахме мобилни телефони, нито мейли/. Там намерих и кърпичката, с която бърсах сълзите на Станислав, когато надълго и нашироко му обяснявах, че не сме един за друг. В един свитък съм запазила и любовните писма от Филип, по времето в което го пратиха в казармата на другия край на цивилизацията. Пазя и едни хербаризирани карамфили от Асен, подарък за мой имен ден /а боже, как мразя карамфили/. А сега като за капак реших да добавя и малко спомени от току-що приключилата ми ваканция в Гърция - Алберто, умопомрачителен грък с божествени ръце, изгарящи целувки и ум като бръснач. Какво си запазих от него ли? Пазя си гривната, с която в неговият хотел маркират всички, които са платили за "all inclusive". Пазя си и dinner-картата, в която той старателно отбелязваше изтичащите ни дни всяка вечер /споменах ли, че той бе мениджър на ресторантската част на хотела, в който бях отседнала/. Запазих и една картичка, на която Пефкохори изглежда точно така, както го видяхме една сутрин, посрещайки изгрева прегърнати и опиянени един от друг. Всъщност Алберто съвсем не е минало, имаме общи планове - октомври в Тесалоники, нова година в Лондон... Но това няма особено значение, както може би вече сте разбрали. Аз съм го добавила при спомените си ... и толкоз!
Стоях ужасена пред всичките тези боклуци, пазени през годините като безценно съкровище и не можех да повярвам на очите си!
Дадох си сметка, че през цялото това време съм архивирала мигове, целувки, парчета порязано щастие, но нито за миг не съм дала възможност на тези мъже да ме опознаят. На никой от тях не позволих да се доближи прекалено близо /и нямаше нужда, обикновено за две, максимум три срещи си намирах нещо за архивиране и спирах до там/. Дори няма да споменавам липсата на каквато и да било заинтересованост от моя страна да опозная тях. А през цялото това време обвинявах мъжете, с които се срещам, че се страхуват от обвързване.
Не те са причината. Аз съм!
Толкова старателно не допусках никой до себе си, че ги превръщах в спомени, още преди мигът, в който сме се срещнали за първи път да е отминал. Архивирах ги грижливо и продължавах нататък.
Е, трябва да призная, че не всичките ми истории са такива. Срещнах един НЕГО! Мъж, с който не мислех какво да си взема за спомен. Исках го още, и още, и още. Не мислех с какво да допълня кутията си.
Ден след ден, нощ след нощ той бе само мой и нищо друго нямаше значение ... Както се полага на всяка голяма любов.
Но! След шест години безметежна любов, непомрачавана от никакви събития, обстоятелства или хорска намеса в моята кутия от него остана положителен тест за бременност, иглата с която вливаха в тялото ми неназовими неща при приемането ми в болница със спонтанен аборт и картичка, която бе втъкната в цветята, които ми изпрати след изписването ми от болница, изобразяваща прасе, което държи цветята и надпис под прасето "Извинявай, постъпих свински". И, разбира се, пазя халка обсипана с камъчета, която той ми подари с думите "Каквото и да се случи аз винаги ще бъда до теб. Може никога да не сложа халка на ръката ти по официален начин, но в животът ми завинаги ти ще си единствената моя любима" /в този ред на мисли преди месец този прекрасен мъж, Веселин, се изтърси на вратата ми с молба да му бъда кума, сватбата им ще бъде през септември/
Какво да кажа. Жалка гледка.
Ужасена от мислите, които нахлуха при вида на всички тези неща набързо натъпках всичко в голяма найлонова торбичка и го метнах в кофата за боклук... но седем минути след това се затичах ужасена, прерових боклука и отново прибрах грижливо своето съкровище.
Смехотворно, жалко, ужасяващо ... знам всичко, което можете да кажете.
Но тези късчета спомени, натъпкани в кутия от турски локум са моят живот - тъжен, смешен, романтичен, глупав ... какъвто е всеки друг живот!
Моите мигове щастие, събрани в кутия от турски локум!
Иска ми се като за финал да ви кажа "Вземете си поука", "Не правете като мен" или нещо от сорта, но пък кой ли от вас е стигнал до края на тези отчаяни редове.
Вземете мига, отдайте му се изцяло, изживейте го сякаш е последен!
Не се грижете за спомените, те ще ви намерят когато трябва.
И могат да се пазят и сами, като за целта не им е необходима кутия.
Още по-малко от турски локум...
Вие само се погрижете да създавате мигове, които си заслужава да се помнят!
Аз не успях ...
© Калина Игнатова Todos los derechos reservados