Той стоеше пред огледалото и бавно нанасяше белия си грим. Движенията му бяха точни, заучени с времето, сякаш бяха първото нещо, което някога бе научил. А може би дори бяха… може би затова хората толкова лесно вярваха на маската, която носеше всяка вечер.

Тази вечер той щеше да се превърне в клоун. Погледна в огледалото и не видя себе си. Беше минало толкова време. Бе се превръщал в кого ли не. Беше крал и беше просяк. Бе войник, крадец и труп. Толкова пъти бе говорил пред народа си. Толкова пъти бе разказвал тъжната си участ за една жълтица. Толкова пъти бе тръгвал на война. Толкова пъти бе разкривал лицето си пред любимата… толкова пъти, а всеки един от тях бе лъжа.

Говореше на хора, които никога не го видяха и се разкриваше пред очи, които никога не гледаха него. Това бе съдбата на актьора. Можеше да преживее всичко и да бъде всеки, но нищо нямаше да е истинско.

Той излезе бавно на сцената и се вплете в образа си. Хората започнаха да се смеят, по-скоро защото така се очакваше, отколкото на самото действие. Каза всички правилни думи, направи всички глупави действия и изглеждаше щастлив от смеха на хората. А после се върна в гримьорната, където свали грима, който така старателно бе нанесъл. Затвори старата и овехтяла с времето дървена кутия, в която носеше грима си.

Когато погледа в огледалото, видя себе си. Под грима оставаше човека. Но него никой не го познаваше.