Лабиринтът

          Всички ние като едно цяло сме общество. Общество от „всевиждащи”, уж чуващи и най-вече (не)разбиращи хора. Но духа на обществото е важно, нали? Какъв дух бе, всички подражават и то на какво? Замисли се, Ти на какво подражаваш? Правиш се, че си щастлив, вечно усмихнат и за какво…и до там ще стигнем. Виждаме хора по улицата, в училище, на работа, всички те сякаш са си залепили така добре познатата маска, онази лицемерната, двуличната с мазната, всъщност безполезна усмивка и заблуждавате всички. Нека всички си мислят колко сме щастливи и безпроблемни. И за какво? Не знаеш, нали? Защото виждаме как другите го правят и си мислим, че така е правилно, мислим че е правилно да се лъжем един друг и да не показваме как сме всъщност. Понеже ти, аз, всички сме опора на някого и не можем да си позволим да се пречупим, защото трябва да сте здраво построената стена на някого и не си позволяваме да се срутим, понеже заедно с нас опората пада и другия човек пада с нас. Смисъла на живота какъв е бе, хора? Нали разбирате всичко, нали вие сте най-умните живи същества на планетата? Едни ще кажат, че е любовта, други семейството…искате ли да ви кажа истината? Раждаш се, учиш през половината си живот в училище после идва и университета, после почваш работа, работиш за едни шибани хартийки, които ви контролират целия сух и сив свят и накрая си правиш семейство, отново претендираш, че сте щастливо и здраво стъпили на земята, накрая се пенсионираш, стоиш у вас, блеещ в тавана и накрая ти идва края и умираш. И уж правиш всичко това, за да можеш да си кажеш един ден „аз направих толкова много, живота си струваше”…аве хора, я се осъзнайте и се събудете от тия измислици…това цялото сте го възприели като модела на живота, а защо трябва да има модел за такова нещо? Животът не е ли нещо индивидуално, относително. Да, такъв е, но сме толкова преработени векове наред, че сме като стадо овце и никой не разбира, че е като всеки друг. Всички живеете, за да можете да си изпълните дълговете, да сте като всички други, защото всички сте изкроени по един и същи модел. А така ли е? Нека се върнем към заглавието, за да ви стане ясно-лабиринтът. Какво е това? Просто игра за 5-годишни, нали? Не осъзнавате, че сте затънали в лабиринта и повярвайте ми той наистина е като игра, като покер. Раждаш се и влизаш в него, започваш да се луташ, бягаш, спираш, някой казват „пас”, понеже са слаби или животът вече им го е начукал достатъчно, а други продължават да търсят изхода навън, поемат по верния път, но после го губят, като завиват към грешната посока, ама грешното винаги е най-жадувано нали? Луташ се, скиташ, бродиш и накрая не искаш нищо друго, а просто края, нали? Искаш да излезеш по един или друг начин. Пушиш цигара след цигара, пиеш, друсаш, системно преяждаш от всичко, за да може края ти да дойде години по-скоро, понеже си уморен. Уморен си да си строиш шибаната стена тухла по тухла, да си правиш план за всеки един ден, един по един, ден, месец, година…строиш всичко, докато накрая нещо не дойде и не рухне всичко, на туй му викате гаден период, а? Уж ще мине, и отново почваш да градиш разрушената стена, пак правиш план, пак го следваш и за к’во? Пак идва кълбото топка която смазва всяка една тухла и така пак и пак…ама нали си човек, имаш воля, имаш надежда, ама искате ли да ви кажа нещо? Волята и надеждата са чувства, в началото се раждате без тях и с времето се появяват, ама като всяко чувството и те ще избледнеят и накрая ни писва…писва ни да градим нещо, което се разрушава, да се правим на такива каквито не сме, само защото трябва да спазваме общоприетия етикет. Сега, мили хора, нека се върнем към самото начало. Струва ли си да си слагате фалшивата маска и да се правите, че сте щастливи, когато не сте? Аз май ви отговорих на въпроса.