Спокойствието, обичам го, и напоследък се нуждая от  него повече от когато и да било. Затова пак съм тук, където е неговото царство. Сутрин, щом отворя очи, виждам някогашни мечти, а хладният сутрешен въздух напълно прояснява мисълта ми, слухът ми долавя само шума на развълнуваните листа, на големия орех, който носи прохлада дори и в най-големите жеги. С чаша приятно кафе в ръце, гледам как лястовици кацат по жицата, сякаш се събират сутрин в кварталното кафе, понякога по три, четири, друг път, заемат всяка част от своето кафене. Но винаги пеят своята песен, песента на живота.

Надпяват се една на друга, подобно хора, които се карат и спорят, а други се гонят, любовно. Улиците са пусти, пред себе си виждам само къщи, тихи, неми сгради, сякаш са безлюдни. Хората са някъде там, по задачи, а други се крият от парещото слънце, особено по  обед. Тишината е приятна, но дори и глъчката, създала се следобед, когато захладнее малко, не е дразнеща. Детски смях оглася улиците и детските площадки, срещам хора всякакви, любими, близки приятели, просто познати и такива съвсем непознати. Лицето на всеки от тях събужда в мен различни чувства. Към някои силни такива, безрезервна любов, сякаш сме сестри, и винаги знаем, че можем да си кажем и най-скритите мисли. Други събуждат носталгия по отдавна и не чак толкова отдавна изминали дни. Връщам се с тях в детството и се чуват две тежки въздишки!

А мислехме дните си за скучни: някой каза  и отново заравяме поглед в куп с проблеми. Всеки ги има, за жалост, понякога са неразрешими! Лица много, мисли, чувства, изплуват спомени, сякаш от дълбините на душите ни.

Но в мен и през тези ми дни стои едно лице! За което някога си мислех, че съм познавала отпреди, от случайна среща, или може би, случаен, бегъл поглед, а може би го откривах в себе си, или по-скоро обратно. И не мога да си дам  покой, въпреки спокойствието, което е тук. То събужда в мен много и различни чувства. Задавам въпроси, но няма кой да ми отговори. Затова се опитвам сама да стигна до някакъв извод, но  не смея и да си отговоря, просто предполагам. Опитвам се да разбера, но яснота нямам. И тук се сещам за една вечер, която прекарах в очакване, яснотата да прекрачи моя праг, но тя ме остави да си пиша само догадки.