Ден, след ден... нощ, след нощ, как изобщо е възможно години наред да не можеш да се примириш с невъзможната си любов? Фредерик Бегбеде казва, че любовта трае 3 г. - лъже! Моята вече трае 5-та поред. Да, сигурно е малко нелепа - започна, когато бях едва на 13 г. Но тежестта в корема, буцата в гърлото, объркващите мисли - не, те не са нелепи. Истински са и замъгляващи трезвото ми по принцип мислене.

   Понякога изпитвам раздвоение. Дали не си внушавам, дали се самозалъгвам, дали просто не искам да мисля за някого, да съм обсебена от сложната, невъзможна, може би и несподелена любов? И какво като за миг реша, че е така, когато след 1 ден чуя нечий глас и от унилото изражение на лицето ми няма и следа. Напротив, цялата сияя, и то само от една дума: "ало". Представете си, даже и разговор на живо не е. Звучи сладко, звучи наивно и по детски. Сама се убеждавам, че е така, но не. След ден, след седмица, след две, когато отново видя познатия номер на дисплея, цялата вселена изчезва, пренасям се в друго измерение, мечтите отново нахлуват и изцеждат и последната капка гордост, която ми е останала. Всъщност, чудя се как е възможно гордо, непримиримо, упорито, силно и твърдоглаво момиче в един момент да стане покорно, смирено, наивно и дори жалко? Такава ли е любовта? Прави те слаб и немощен, молещ за една мила дума дори? Не трябва ли да те извисява, да те прави могъщ и самоуверен, да повдига егото и самочувствието ти, да ти дава крила? Но ако любовта ми не е истинска, защо не изчезва с годините. Казват, че невиждани очи се забравят - пак лъжа! Гласът е всичко. Дори да вземеш решение и да захвърлиш всичко, думите, казани от любимия човек, променят изцяло предварителните намерения. Глупачка, глупачка съм аз, но виновна ли съм, че слушам сърцето си, което повтаря: търпение, търпение... Не е ли виновен онзи, който дава напразни надежди, прави тънки намеци и заблуждава? Не е ли виновен той, че нито иска да направи важна стъпка, да скъси разстоянието, да жертва нещо в името на щастието си? Та нали, когато човек иска нещо истински, прави всичко възможно за постигането му. Когато пък не му стиска, намира оправдания. Колко логично звучи. Колко логично звучи използването, залъгването... само че за каква логика можем да говорим, когато 10-секунден разговор може да те накара да полетиш, да изтръпнеш от вълнение, да усетиш пеперудите в стомаха си, а в следващите 10 секунди да те накара да гориш от болка, да загубваш усещане за реалност, целият свят да се стовари на плещите ти. Е, ако това не е любов, какво е? Ако това да чакаш с нетърпение поредната нощ, в която да молиш поне в съня си да видиш нечий лик, не е истинско, какво е? Колко по-лесно би било ако просто получиш отхвърляне, ако просто някой те изостави завинаги... Болката така все някога ще отмине. Но да чакаш години, да се надяваш напразно, да бягаш от всеки друг - това е агония, бавна и мъчителна.

Въпросите са много и всеки път с различен отговор. Думите малко и всеки път залъгващи ... Но аз все пак ще продължа да вярвам в "празните химери", ще продължа да "гоня измамата"... Пък нека бъда глупава...

"Чакай и се надявай" - Граф Монте Кристо