Бил ли си влюбен и разлюбван?

Говоря за онзи сблъсък на интереси и разбирания, онова разочарование. Оставаш с чувството за безгранична неудовлетвореност. Сякаш нещо можеше да проработи и да бъдем заедно отново... щастливи... ако не беше този твой чепат характер, например. Да, подобни отблъскващи черти ме спират да харесвам нещото, което ме е създало и ме е направило човека, който съм. От една страна, имаш мечтите да се върнеш към родината си, патриотични мисли нахлуват в съзнанието ти, за да прекъснат нормалната му логика. Образи от детството изплуват, за да изградят един идилично-утопичен свят: всички хора са щастливи, наядени и доволни. Това биде последвано от евтини мечти за кебапчета, домашна ракия, биричка и други много приятни неща. "Ама то, аслъ в България всичко му е като хората... и свободата на реч си му е свобода, и животът е толкова спокоен, сравнен с моя тежки емигрантски кръст. И заведенията му са заведения, и атмосферата си е атмосфера.", си мислиш докато сравняваш несравнимото с твоята лека форма на лудост. Стоиш и си мислиш тези неща заради дните, в които си бил влюбен в родината си, в които всякакви недъзи са ти се стрували като зрънце в пясъчен часовник... всичко ще бъде наред, ще отмине... И ето те тук отново, при старата ти любов, надявайки се да запалиш онзи пламък на наивните ти мечти. Пристигаш с едно очакване, може би за сравнение - като дете, което очаква, че ще му бъде подарена най-скъпата играчка, която е виждало в ръцете на другарче. Очакване, че тази твоя родина се е променила по някакъв начин и вече може да предложи това, което не можеше преди. Леката форма на лудост не е толкова лека и лечима май.

Опитвайки се да не обръщаш внимание на факта, че всички хора, които те обслужват, са неописуемо арогантни и с липса на какъвто и да е ентусиазъм за работа... Но опитите не свършват дотук, разбираш ли? Опитваш се да игнорираш факта, че всичко наоколо е оставено на произвола на съдбата, сякаш няма държавна система, която да се грижи за инфраструктура, за социално слаби... изобщо - за хората, които имат нахалството да живеят в тази страна... Опитваш се, сляпо вярвайки, че това не са важни неща, поредното зрънце... Опитваш се, но не е така... чичко Политик няма да ти купи подарък като на приятелчето ти, чичко Полицай не би се интересувал, ако някой си безработен циганин, пардон - ром - те е ограбил. Какво му влиза на него в работата...

И така, нещата стигат до затворен кръг, в който надеждата се износва постепенно, животът в България все пак не е така свободен, мечтите ти не са така достижими, освен, разбира се, ако не се надяваш на спестеното от гурбета.

Въпросът ми е: „Докога?”

Докога ще се лъжеш, че нещо ще се промени, че някой би свършил нещо християнски за теб, ако нямаше полза от това???

Спирам да вярвам, спирам да се надявам, спирам да мечтая. Поне до следващото лято, когато ще дойда пак тук за почивката си. Не ме питай защо...

в