Забързани, залутани и погълнати от сивото ежедневие на живота. Вечно търсещи, вечно преследващи някаква цел, вечно гонещи кариера, учение и т.н. А всъщност запитвали ли сме се някога това ли искаме? В това ли се състои смисълът на този живот?
Едва ли.
А животът е само един. Миг, който ни е даден за да го изживеем най-пълноценно.
В забързаните дни, в цялата тази обстановка на стрес и напрежение ние много често забравяме най-елементарните, но и най-трудно постижимите неща - това да дарим усмивка на човека до нас, да му покажем колко го обичаме, да му покажем какво означава той за нас.
Една усмивка, едно цвете без повод, едно обичам те, едно имам нужда от теб - това са неща, за които ние много често забравяме и си мислим, че те не са толкова важни.
А човекът до нас?!
Дали и той мисли така?! - запитвали ли сме се за това.
Съмнявам се.
Този живот ни превръща в егоисти, колкото и грубо да звучи това. Егоисти, мислещи само за собственото си Аз. Живеем, работим, влюбваме се и после - Какво?
А какво е всъщност любовта?! Дали можем да дадем отговор на този въпрос.
Е, аз поне ще се опитам.
Любовта - това толкова силно и велико чувство.
Да, силно и велико, но същевременно и толкова крехко. Любовта е като цвете. Тя се нуждае от грижи, както цветето се нуждае от светлина и вода, за да може винаги да ни радва със свежестта си. Така е и с любовта.
Трябва винаги да се грижим за нея, да се борим за нея и да я пазим, защото както цветето изсъхва, когато престанем да се грижим за него, така и любовта може да изчезне толкова бързо и мигновено, както се е появила в живота ни.
Истинската любов се състои в това не само да обичаш, но и да бъдеш обичан.
Не само да даваш, но и да получаваш.
Не само да прощаваш, но и да умеят да ти простят.
Понякога любовта носи със себе си много болка и разочарования и не е толкова розова и красива, а болезнена и погубваща.
Може би щяхме да преживяваме една такава любов много по-лесно, ако се замисляхме струва ли си да се погубваме заради нещо или някого, който може би с нищо не го заслужава. За съжаление обаче любовта е подчинена не толкова на разума, колкото на сърцето ни. Има такива моменти в които си казваме:
"не трябва да го обичам" или "не трябва да я обичам", но ни е достатъчно само да чуем името или гласа на този човек и забравяме какво сме си казвали, а сърцето ни започва да бие като лудо.
Така е устроен човекът - да изпитва любовта със сърцето си. Да страда, когато тя е болезнена и да е щастлив, когато тя е истински споделена.
Затова ги има и нашите стихове за любовта. Понякога тъжни, понякога весели, но те винаги са израз на нашите чувства, копнежи и желания. Всеки човек носи в себе си своята голяма любов - своята болка или своето щастие.
"Когато обичаме някого, трябва да бъдем готови да му дадем "крила", за да се чувства свободен. Ако си тръгне, но след това се върне - значи винаги е бил наш, ако ли не, ние никога не сме го притежавали истински"...