Любовта ли...

Така, както е красива, вдъхновяваща, оживотворяваща, ... Любовта, когато е несподелена, е най-ужасното страдание.... Изпълва те отвътре с гняв, омраза към себе си, към живота, изпълва дробовете ти с отрова, главата ти е ад и мъчения, иде ти да викаш, да крещиш, и знаеш че няма кой да те чуе, че няма как да се утешиш, че си безсилен и че нищо не можеш да направиш, дори и да преобърнеш целия свят наопаки, пак си безсилен и безпомощен, и тази болка отвътре те изпълва, усещааш как всичко в теб е едно нищо, неоценено и празно, иде ти да се самоубиеш на мига, не е поражение, нямаш право на реванш, каквото и да направиш - всичко е едно нищо, ти си нищо, тази болка не се лекува с нищо, става все по-силна когато ти дават опиата на някоя снимка, с някакви мили думи, минава само за миг, но после се връща още по-силна, непримирим си със себе си и с всичко около теб, и знаеш че нищо не можеш да промениш, нито себе си, нито нещо около себе си, нито има смисъл по-нататък жалкото ти съществуване..... Без взаимност, любовта те умножава по нула и си дотам.... Най-добре е да бягаш, да бягаш, да бягаш, от себе си, от всичко, да не мислиш, да бягаш, да препускаш, да бягаш, да летиш към пропастта и пак да бягаш, да бягаш..... И ако можеш някак да затриеш всичко, което и времето няма да може да излекува, просто бягайки ако можеш да се занулиш сам, за да не стигаш до самоубийството си, което е най-логично и най-смислено за този случай........ И когато припаднеш от бягане, след дни, след месеци, след години, ... Тогава може би едно утро ще се събудиш друг човек... Но и да не стане така, се надяваш че ще стане, и тогава бягаш, само още продължаваш да бягаш, само тази надежда ти е останала... В новото утро, новото начало, една пролет, един вятър, едни цветя, песента на едни птици, раждащият се живот около теб, и се питаш защого беше забравял досега, не помниш нищо от преди, все едно си роден наново.... И може би ще оцелееш така и ще търсиш отново с цялото си сърце любовта, ако не те сподели пак онази неуспешната и несподелената...... И наново започне този кошмар...... Но всичко това е само план "може би", защото може и да не успееш да избягаш....

Любовта е.... Може би когато можеш да я усетиш у другите.... Дори когато това те засяга.... А не ти пука.... Някоя жена наоколо, която чувства същото към теб, а вече не я забелязваш.... Когато я погледнеш - знаеш, че има същата болка и страдание, същите мисли и чувства към теб.... Продължаваш и продължаваш да я разбиваш, а тя ти прощава и съчувства и съчувства, готова на всичко за теб, за всяко твое внимание, за капчица взаимност... Но не ти пука, щом си отвърнеш погледа от нея и моментално я забравяш... Не искаш да я боли, не можеш да й дадеш надежда, усещаш какво й е, но не те трогва и не можеш да я залъгваш, забравяш я и отново си обсебен от това, което е обзело всичките ти мисли и чувства... Може би ако някога по някакъв начин преодолееш тази зараза в себе си и започнеш живота си наново, с порлетния дъх, с цветята, птичките, с новия живот, може би тогава ще видиш в онези очи светлината, ще им отвърнеш и ще усетиш милостта на взаимността и че това е най-великото нещо на света... Любовта.... А любовта, оказва се, е жестока..... Тя е безчувствена и безпощадна и прегазва всичко, което й пречи.... И всички около нея я смятат за най-големият грях и зло на света, особено ония, които никога не са се докосвали до нея, или тайно й завиждат...

Любовта ли?.... Може би е чаша топъл чай сутринта, подадена спокойно от нежни вече съсухрени ръце, когато поглеждаш лицето на една жена, и зад бръчките й виждаш един поглед на младото диво момиче, което някога се влюбило в теб, направило цяла каша глупости, но обсебило завинаги душата ти, и сега чувстваш същото, но вече не е така необуздано... Две чаши чай, и куп насечени дърва за камината довечера.... И подадена чиния.... Иска ти се да ти да подаваш всичко сутрин повечето пъти, но все те изпреварва... Прошепваш й нежни думи, погалваш я със слабите си ръце, затананикваш й лиирична песен.... А сутринта е пълна със спокойствие, тишина и живот, който е навсякъде около теб... Чува се вятъра, птиците, кучешки лай отдалеч, сядаш зад едно пиано, повдигаш прашасалия му капак, и изсвирваш няколко нежни тона през разстроените му струни, но чувстваш всичко отново и отново, а жената до теб те прегръща с поглед, докосва те с ръка, и усещаш живота и любовта навсякъде наоколо.... Отново и отново.... А погледът й е някак детски чист, някак див, и гори някакъв неуправляем огън, но само там.... Усещаш Смисъла... А Любовта - искаш да я даваш, да я даваш, да я изказваш и изказваш, и знаеш, че никога няма да е достатъчно каквото и да направиш, но имаш невероятното желание и сили да го правиш постоянно.... И ако можеш да кажеш и на другите, да търсят точно това.... Дали ще те послушат или ще се отвърнат - празни, нещастни и объркани.... 

Може би всичко започва с майчината гърда и нежност, със зачатието, което не е само физическо, но и от Бог, и Той вгражда в нас нещо неземно, да търсим Неговата любов, а ние я преиначаваме в наши модели, към жени, пари или кой знае още какво... Но тя си остава нещо небесно и не се удовлетворява със земните неща, продължава да търси нещо много над тях и зад тях, може да прочете скрити послания, вечни мъдрости.... Любовта усеща нещо над всичко това и се стреми към него, привлича се, търси го, макар и често да слага по погрешка женски образ пред погледа ти.... Дали не е една измамаа или е поредния урок с примитивните ни познания за нея, за да я потърсим по-надълбоко, зад пролетта, зад песента на птиците, зад очите на възлюбената жена.... 

04.03.2020