Танцувам и плача едновременно, не мога да спра, а и не искам. Музиката, която излиза от пианото, ме завладява, поглъща ме и ме отвежда в света на непонятното, на чуждото и същевременно красивото. Танцувам, тичам, пея, чувствам се свободна. Мога да усетя всяка една малка тревичка под стъпалата си и да чуя мелодията на ручея, който е някъде наблизо. Мога да обиколя всичко с поглед, но не мога да се насладя на гледката. Всичко е великолепно, романтично, а аз се чувствам тъжна, защото е за кратко. От сладост и красота чак ми горчи Усмихвах се, а сълзите се стичат по лицето ми.
Не, не искам пианистът да спира да свири. Искам да пордължава да играе с пръсти по клавишите и с всяка една нотичка да ме завладява все повече и повече. Сякаш мелодията е магьосница и с магия ме издига във въздуха. Искам да летя все по-високо и по-високо. Да мога да погледна цялата тази прекрасна гледка и да остана там – на високото, да съм щастлива и тъжна. Чувствата да се борят, но нито едно от тях да не надделява. Не знам какво чувствам, но не искам да свършва. Де да можех да прегърна мелодията и да се слея с нея, да проникне във вените ми и във всяка част на тялото ми, да я чувам постоянно.

Не знам в кой съм по-влюбена – в пианиста или в мелодията. Не искам и да научавам.
Ммм, вятър, всичко е по-приказно от всякога. Косата ми се пилее на всички страни. Затварям очи, но дори това, което си представям, не може да се сравни с това, което виждам. Отварям ги отново. Поглеждам към дървото и виждам две птички, които се любуват една на друга, залисани от звука на мелодията, но веднага изпитвам ревност. Та те са си заедно, защо им е нужно да са завладени от Моята мелодия. Искам само аз да я чувам и никой друг. Искам да е само Моя и да ме съпътства винаги. Да прави всеки момент специален, да кара чувствата в мен да се борят все по-разгорещено.

Това е моят свят на съвършеност, на чистота, на искреност. Но щом е моят свят, защо не мога да остана тук завинаги? Защо винаги трябва да се разделям с всичко, което обичам?
И тук настъпва Тишината. Най-ужасното чувство. Непоносимо е, отвращаващо е. Отварям очи и съм сама. Няма я нито мелодията, няма го и пианиста. Няма ги всички. Напълно сама съм. Облягам се, поемам си дълбоко дъх, заравям лице в шепите си, а сълзите бликат сами от очите ми.

Чак сега осъзнавам колко самотен се чувства човек без музиката. Колко сив е светът без нея. Колко просто устроен е.