Последният ден на август е и навън мирише на есен. Лекият полъх на септемврийския ветрец разпилява косите на посетителите на малкия град. Всички са навън за обичайната вечерна разходка по старата главна. Някои вече са седнали по кафенетата и оживено си разказват весели случки от изминалото лято. Други са заели обичайните си места по пейките около фонтаните и обсъждат минаващите хора. Влюбени двойки са се хванали за ръце и се гледат, сякаш се виждат за първи път – със същия пламък в очите и същото изпепеляващо желание да са все така заедно.

Големият часовник на общината отброява минутите и запява монотонно на всеки час. И гласът му не се е променил, и обликът му си е все същият. Циферблатът е бял, но леко пожълтял от годините на вярна служба на града. Римските цифри, показващи часовете, са все така черни и скучни, а стрелките... стрелките не са се изморили и продължават "бясно" да се въртят в спиралата на времето.

Светлините на фонтаните се сменят на няколко минути и оцветяват иначе бялата пяна.

А аз... аз съм вкъщи, на балкона и долавям мириса на есента. Вятърът нежно гали лицето ми, докато гледам към пустия двор. Всичко напомня за отминалите години на веселие и глъчка.

 Децата викат и тичат навсякъде. Едни играят на стражари и апаши, други – на криеница, а трети просто седят на пейката или рисуват с тебешири земното кълбо... Има три гoлеми дървета – джанки. Момчетата се катерят до върха и замерят момичетата с презрелите плодове. От време на време се чуват различни гласове... бабите... Ядосват се от виковете и силния смях, но един ден това ще им липсва...

Днес е денят, в който всеки си спомня какво е било. Минава време и малчуганите са вече големи жени и мъже. Джанките, носещи белезите на детството, ги няма. Сега всичко е в цимент. Сега тишината завладява площадката. Сега нищо не е същото...