Какво общо има между всички предумишлени убийства? Човек е изследвал тоя въпрос открай време. Науката може донякъде да прозре чрез психологията душевните терзания на тия нещастни люде, но съвсем частично, отвлечено и неясно, като задимено стъкло, през което гледаш света.

Независимо от хладнокръвието и приспиването на самата съвест, човекът не може да постигне мир, а неговата душа блуждае и се мъчи след такова зверство и не намира покой? Защо е това? Не е ли, по същество, такова едно състояние парадокс: да убиеш, да си господар над нечий живот, негов бог, и с това твоят най-непоносим обвинител да се явява собствената ти съвест, независимо, че частично и моментно можеш да я приспиш чрез някои външни фактори!

Защо след като човек е само „биомаса“, който като паднало от дървото листо¹ ще изтлее и ще бъде забравен, има толкова силен последващ страх, понякога граничещ с истерия, пред лицето смъртта, при положение, че човек ще се превърне в проста субстанция, която ще се слее с Вселената, като някакви безразборни атоми? Защо човек се плаши от собствената си сянка след такова действие?

„Случайността“ на едно такова битие за човека, който не отговаря пред никого и за нищо, не би ли обезсилила и премахнала напълно необходимостта от вродената съвест, свойствена за човека? Или човек е просто предопределен да извърши убийство още в утробата на майка си? Но тук изпадаме в още по-дълбока криза, тъй като трябва да се съгласим, че ако всичко се случва на случаен принцип, то не би било възможно едно такова човешко предопределение.

Въобще, кой е този всесилен и могъщ закон, втъкан в природата на човека? Дали този всемогъщ закон е породен от сляпата веществена и мъртва природа? Или има Нещо или Някого, Който Подава този закон, от който човек не може да избяга, освен ако няма някакъв лек срещу това страшно падение на естествения човешки порядък?

Аз смятам, че естественият порядък е вложен в човешкото сърце, като ориентир от Неговия Вложител. Чрез този порядък дори култивираната традиция и култура на човека, излизаща от границите на съвестта му, и биваща понякога твърде жестока и кръвожадна, е безсилна да оправдае своята жестокост; тя е напълно безпомощна пред вътрешният глас на съвестта му: истинският и справедлив съдия, който определя бездната, разделяща злото и доброто!

Смятам, че това е най-големият препъни-камък на културния релативизъм, който обявява морала и нравствеността за относителни понятия, плод на човешки, а не божествен ум, и изхождащи от епоха в епоха и различни обстоятелства.

Затова антропофагията на някои племена е била културно обоснована и разрешена. Твоята култура те учи, че няма нищо лошо в това да изядеш съплеменниците ти; твоите съплеменници не виждат това като злодейство, но дори като добро: ще нахраниш цялото си племе, което умира от глад! Ето морал! Ето добро! Ето един чуден културно – релативистски морален кодекс!

Този кодекс, прилежно украсен от модерния човек, който много мрази кървави зрелища (в настоящо време), вкарва убиецът в затвора за същото престъпление на людоеда, но тъй като е на друго културно и умствено равнище от него (не отричайки неговата диващина – ала да не се отклоняваме) подлежи на друга, културно неоправдателна присъда!

И все пак културният релативизъм е относителен дори спрямо собствените си критерии за относителност и се противопоставя на своя личен мироглед, като узаконява аборта, като морално добро в рамките на неговата култура! Отново решение на един човек, свободен от предразсъдъци, за който животът е сбор от случайности; живот за угаждащият си дори „морално“ човек. От друга страна, от олтара на своята справедливост той заявява, че убива плода на своята утроба, защото плодът бил „страдал“; нямал да има „бъдеще“. Случват се и такива едни сметки в днешно време: майки погубват един от трите си плода, заченати ин-витро или естествено, за да може да гледат нормално двете останали дечица впоследствие (сякаш избирайки ябълки в магазина) под оправданието, че е твърде рисково, макар сами да възхваляват постиженията на медицината. Тази селективна редукция не е ли дори по-жестока и лицемерна от канибализма на необразованите и диви племена? Ала същевременно с това крещяща: „Разпни го“ и копнееща за мъст чрез екзекуциите, които някои Щати в Северна Америка все още се осъществяват и които са също толкова жестоки, независимо, че са „хуманни“ и в името на справедливостта.

Така тия „хуманни“ убийства оправдават собствената си жестокост, а чуждата осъждат като достойно за тази жестокост престъпление! И аз не визирам старозаветният закон „Око за око и зъб за зъб“. Релативистът не се придържа към никакъв закон, защото в душата си той остава безбожник. Но либералните умници, които са „учители народни“, поне би трябвало да са наясно с този закон и с това, че той е отпаднал, а на негово място има друг християнски закон, който предизвиква човека към обич към ближния. О, това съвсем не значи да обичаш убийството, а човекът, душата, страдащата и нещастна душа, довели себе си до такова падение. Възразявате, че Америка е християнска! Но може ли Протестантизмът или Католицизмът да се нарекат християнски днес? Не може, разбира се. Протестантизмът и Католицизмът и хилядите им правдиви разклонения имат толкова общо с християнството днес, колкото папата с Христос…

Все пак, възможно ли е човешките закони да избегнат субективността, що се отнася до нравствеността, ако такава категория като нравствеността също е рамкирана от релативиста, като подчинена на изменение? И как може да има закон, който да е справедлив, след като безспорно релативистът в същността си е неприкрит атеист; за който човек се превръща в „биомаса“?

Ще рече има ли повод такъв законодател да създаде закон, който да бъде неизменчив и справедлив (говорейки за морални концепции)? Аз смятам, че такъв повод за него не съществува. Той чисто и просто се води от моментните настроения на тълпата. „Глас народен, глас Божи“! Ала може ли да бъде справедлив такъв закон, че да му прибавяме и божествени свойства, за да угодим на състоятелността му! Знаем, че е имало време, когато за римляните убийствата са били творчески акт, занимание за тълпата и понякога успокояване на народните страсти. Те са били одобрявани от народа, независимо, че вероятно са се зародили под формата на игричка, шегичка, на борба: след туй пръчките за изместили борбата; след това по-дебели пръчки са се явили и е рукнало мъничко кръвчица; докато се стигнало до гениалната идея, че могат да се ползват мечове, да се докарат животинки, да се убиват хора и кръвта да се лее, а не е да капе. Това „развлечение“ веднага било яхнато от местните римски управници, които са решили да „раздвижат“ малко постановката с нещо „по така“! И ето ти гладиаторски игри, ето морета от кръв;

Е, умниците ще ме обвинят в предубеждение, в преувеличение и т.н. Нека е така! И в крайна сметка римляните са били суеверни глупаци, нали така? Независимо, че същите умници ще потвърдят симпатиите си към римското право, от което цивилизацията все още черпи с пълна сила…

Защо се оказва така, че ние, цялата цивилизована и образована и просветена световна маса не сме ни най-малко застраховани от извършването на такъв един грях? Не носи ли просветеността и прогресът по-малко желание за мъст? Или се случва тъкмо обратното. Е, може би пък преди сто години хората не са били информирани? Вероятно, може би, не са имали достъп до автоматично оръжие? Вероятно това е причината и за нашето незнание? Бъдете сами съдници на това.

На мен ми се струва друго. Струва ми се, че нихилизмът и неговият брат-близнак материализмът, във всички техни проявления, впиват зъбите си и отравят душата на съвременния човек повече от всякога; отдалечават го от Бога, у Когото само може да има познание за добро и зло, втъкал съвестта в човека като негов безусловен морален пътеводител, за която и стана дума вече по-рано.

Разбира се, за ученият модерен човек съвестта и вярата въобще са глупост. Е, да, наистина, има необясними неща, за които медицината свидетелства – мъртъвци възкръснали от гроба (от моргата), некротирали сърца, които отново забиват под тая кожна черупка и какво ли още не. Но те са просто интересни метафизични факти, които са чисто и просто куриози! И тъй като са необясними за науката, не са интересни и за материалиста, въпреки че в рамките на самата наука, която добива грандиозни материалистически размери, те остават неразрешими и като такива непременно се превръщат в табу.
 

Така, отдалечен и нещастен и непознаващ себе си нихилистът и да не убие физически някого, отравя живота си и живота на хората около себе си. Защото след като мине младостта му и колкото по-силно е усещането за наближаващата смърт, на която е осъден от утробата на майка си, той изпада в паника. И тъй като не може да си обясни света с нищо друго освен с материалистически доводи, които оставят душата му напълно неудовлетворена и празна, той блуждае и се лута и не може да намери мира в нищо.
 

Търси го в наслаждението, но те е временно, то му носи щастие, но свършва бързо; търси го в жените, алкохола, ако е надарен с ум – в парите, които в някакъв момент загубват също сила: колко коли и къщи ще те направят щастлив? В работата – ала и тя е променлива величина. И така лека-полека човек стига до въпросите за битието.

За какво се ражда човек? Защо страда? Какъв е смисълът на всичко това? Защо човек обича? Защо човек е винаги готов на саможертва за децата си? Или може би всичко е породено от хормоните. Химия и туй то! Защо човек и природата са толкова необяснимо сложни? Защо умираме, след като само ще страдаме. Защо?

А ако животът има висша цел? О, тогава, той не би гледал на ближния си като на листо паднало от дървото през есента и превърнало се в биомаса. Съвсем не…

Александър Алексиев

1Случаят Дъглас Фелдман