Понякога се чудя защо е толкова трудно да пишеш за нещо, за което не ти пука много, а не можеш да намериш и една дума за нещата, които наистина имат значение. Това някакъв вид проклятие ли е - да знаеш, че си добър в нещо, може дори най-добрия, а да не можеш да използваш този талант, за да разкриеш болката си и да се отървеш от нея? И листът остава празен, химикалът не помръдва - сякаш и мозъкът се е парализирал в момента, в който и сърцето ти.
   Някога чух, че по-малкото е повече, и вярвах в това. Открих го дори сама, когато една вечер впрегнах всичките си сили да постигна някакъв резултат, когато бе достатъчно просто да бъда там. Тогава се заклех, че винаги ще правя, каквото ми казва гласът в сърцето ми. Не спазих клетвата си. Сега разбирам, че по-малкото е повече, когато е постоянно - не може просто да кажеш или направиш нещо и да го отречеш на следващия ден. Какво говори това за теб? Но както казах, забравих да спазя клетвата си, забравих да се боря за това, което мислех, че е правилно. Предполагам, че вече е прекалено късно да поправя последиците, които се оказа огромни грешки. Късно е да кажа "Съжалявам!" или "Прощавам ти!", или "Благодаря!", или каквото и да било. Мога ли да се отърся от това чувство? Не! Мога ли да си върна това, което загубих? Не мисля..Само сляпата надежда...
    Ще се преструвам, че съм го преживяла, ако това се изисква, за да се усмихна отново. Отбелязвам обаче, че това не е така. Усмивката не значи нищо, когато е фалшива, сълзата е всичко, защото идва от сърцето!