Толкова е трудно... да останеш сам. 

Един ден имаш всичко, а на другия го няма.. изчезнало е и е оставило след себе си единствено празнота и липса. И пред всичко, имам предвид наистина всичко. Смехът, радостта, чувството за споделеност. Изчезна. Дори спомените избледняват, натежали под силата на безграничната пустота. И ти си тук, но всъщност те няма. Вървиш, правиш нещата, които си свикнал да правиш, но нищо вече не е същото. Желанието го няма, ентусиазмът, страстта също ми се губят някъде сред хаоса. Цялото ти същество е един неосъществим копнеж, един вихър от неизразени емоции, едно голямо противоречие на това, което някога си бил, и това, което никога няма да постигнеш. Губиш се в нищото. Луташ се в празното пространство, надявайки се да намериш нещо, което си заслужава, и да се закачиш за него, да не го пускаш и то да се превърне в спасение, светлина сред необятността на мрака, но не го намираш... и търсиш, и търсиш, и продължаваш, и търсенето става част от теб. Ти си то. Не можеш да бъдеш нищо друго, докато не го откриеш... слаб си, да. Но сам си напълно недостатъчен, лоша компания... няма как да се осъществиш без помощта на другите, без тяхната подкрепа, без тяхната обич.

И все пак няма никой. И може би никога не е имало. Заблуждавал си се... този период от живота ти или въобще целият ти живот е бил една илюзия.

Смях, от който те боли, усмивка, от която всяка пора на лицето ти се напряга до n-та степен, мечти, копнежи и желания, страсти, вътрешни бури, водещи до дъги и пъстрота, споделеност, съчувствие, воля... изчезнахте и не ви намирам никъде.

And someday we`ll meet again. At least I hope so…