Моята „имунна памет” за образа на Левски

Моята „имунна памет” за образа на Левски

         Земята, простираща се от морето до висините, със своя мирис на треви и дървета, брулена от ветрове и дъждове винаги ни напомня, че е наша родина. Родина, която ни показва откъде сме и кои сме. Никое друго място не може да докосне душата, съзнанието и тялото ни, колкото онова, на което сме се родили. Самите ние сме смес от родната земя. Това да бъдеш част и да усещаш светите земи, бива извор на музика, сила, самоопознаване и самоопределяне. Свободата да се рееш сред всичко това, чист, горд и достоен, те поставя в хармония. Всяка намеса на чужди сили и влияния, които не са пряко свързани с това място притискат съзнанието и омаловажават смисъла на съществуването, поради своето естествено различие и неразбиране.

            Може би докато е стоял и е наблюдавал земите ни, Васил Кунчев не е можел да приеме психологическото натоварване на робското съзнание. Във времена на обезверяване, обезличаване, геноцид, всячески налози, глад и болести търпението му се е изчерпало. Може би е почувствал и осъзнал съществуването на нашите прадеди, вкоренени точно тук.  Вероятно това прозрение го е извело до съдбоносната задача да се бори за онова, което е наше по право заедно с други съмишленици. Свободата на древна и велика България.

          Често пъти се питам дали днес бих имал куража и смелостта да се боря за отечеството си със същата самоотверженост и жертвоготовност? Мога ли да понеса олицетворението на неговия образ и да приема тежката отговорност да дам вяра и надежда на стотици хиляди? Да не ги подведа или ограбя тяхното доверие? Доколко днес образът на Апостола е осъзнат в сърцата ни? Можем ли да погледнем същите тези земи със същите негови очи? „Но тогава е имало робство и би било глупаво” – ще кажат някои, но няма да бъдат прави. Робството винаги е съществувало по един или друг начин. Днешните измерения на неговата сатанинска безчувственост са се превърнали в проникновение, което бавно ни превръща в неосъзнати роби. Казват, че „човек е най-заробен тогава, когато си мисли, че е най-свободен”. Примери за това хиляди. В този смисъл 21-ви век не се различава по нищо от своите предшественици. Все още съществува империализъм и желание за всевластно и вечно господство. Единствено средствата са по-различни и много по-ефикасни. Финансово подчинение и икономическо монополизиране, предизвикване на кризи, демографски сривове и културен  упадък, агресивно хомогенизиране и тенденционализиране, което е в разрез с общочовешките принципи за мир и хармония.

           Дали днес хора, като скъпия ни Васил Левски са необходими? Хора, борещи се за своята свобода на своята вяра, история, идентичност, култура, традиции и пр. неща, които са си наши по право? Апостолът се е борил за националните идеи. Това е неуспорим факт.  Факт е и че той е мразен от някои и до днес. Хора като Левски могат да изобличат и прочистят цялата лъжовност и демагогия на днешното управление така, както Апостола изобличи великите сили и народоотстъпници в предателство и поругаване на българския народ. За щастие такива хора и днес съществуват, независимо дали са малко по-смели или малко по-страхливи. И както през време на турското робство така и през днешното тези хора не са никак удобни на политическата подчинена на чужди сили върхушка, както и на онези антилевски настроени осъзнати и неосъзнати предатели. Историята отново се повтаря. Да продължаваш да съществуваш в условия на робство е все едно да вървиш против себе си. За това рано или късно следва недоволство и национален протест.

          Това, което може винаги да ни спаси и предпази, са дълбоко заложените ценности в нашата имунна памет. Всички притежаваме човек като Левски в себе си и той винаги ще бъде актуален във време на многообразие от заробващи родината модели. Такава същност родена от окървавената ни земя умира и се ражда отново, за да може с вяра и воля да пребъде вечно.

2012.11.09