Много разкази са изписани за несподелената любов. Много песни са изпети за разбитото сърце, много стихотворения са посветени на копнежа по любимата жена. Но някъде в сянката на всички тези чувства остава историята за неосъществената любов, онази, която не се появява в точното време и място, онази, при която влюбените си остават влюбени до края, но никога заедно.

   Моята история… В нея има всичко - гимназиална любов, първият мъж, връзка от разстояние, изневяра, лъжи, неосъществими мечти, безкраен копнеж по несбъднати моменти и въпреки всичко - любов. Великото чувство, възпявано от поетите още от древността.

   Дали си заслужава да бъде чута - не знам, разказана - със сигурност.

   Моята любов - тя се появи изневиделица, беше като в мечтите ми. В началото всичко беше само игра, закачка. Той беше чаровният непознат, аз - невинното момиче. Въпреки флирта, аз за първи път почувствах едно мощно женско оръжие - интуицията. Сънувах го с друга. Момиче, което беше негова приятелка. Сънувах как се връщат от втората си бална вечер и се целуват. Тя седеше в него и той я целуваше… Каква само беше изненадата ми, когато разбрах, че съм била права…

   И така флиртът ми приключи, защото той бил влюбен в другата. Е, не продължи много. А и ние не загубихме връзка и така от приказки на приказки една вечер (11.08.) ние излязохме. И така неочаквано той ми каза, че искал да сме заедно. Аз не му отговорих - как, като не го очаквах?! И така няколко дни по-късно (16.08.) аз излязох със своето решение и му дадох втори шанс. Все пак имаше ужасно чаровна усмивка. Невероятен човек, забавен, интелигентен.

   И така между другото се прокрадна новината, че е приет студент в друг град. Аз, разбира се, като наивно и глупаво момиче, бях на мнение, че това няма да е проблем.

   И започна. Беше толкова хубаво, влюбих се до уши, отдадох сърцето си. А мина само месец и нещо. Все още е пред очите ми една снимка, на която сме близо един до друг, със затворени очи. Такава хармония и любов лъха от нея. Само като си спомня и потръпвам ( аз моята снимка я унищожих). Всичко беше наред в началото и като замина. Звънеше ми в четири сутринта, а аз нямах нищо против, защото си умирах да го чуя.

   После нещата поохладняха. Той си намери нови приятели, започна да се променя. И един ден, по телефона, ми каза, че иска да се разделим, защото се променял, нямало как да се прибира и т.н. Аз бях разбита, всичките ми мечти, сърцето ми… И по ирония на съдбата той беше до мен и в този момент. Беше ми опора, звънеше ми и стоически понасяше гневните ми пристъпи. Не ме остави.

   Видяхме се един или два пъти. И някъде към края на март, началото на април, преди рождения ми ден, той ми направи подарък - любовно писмо, съставено само от заглавията на различни песни. Най-милият и романтичен жест, който някой някога ми е правил. Аз все още го обичах, въпреки че не бяхме заедно и че се досещах, че е бил с друга.

   Така вървяхме (или по- скоро аз си стоях на едно място - изпълнена със спомените, но показваща само гнева и раздразнението си). Стана лято и дойде отново август. Един ден той ми каза, че иска да се видим, да ми разкаже истината. Макар че имах смътното усещане, че ще ми каже, че ми е изневерил, аз се съгласих. Видяхме се. И отново бях права… Отново ме заболя. Единственото нещо, което не мога да простя в една връзка, е изневярата.

   Макар и късно призната, тя даде отражение. Разделихме се. Аз си тръгнах и вървях малко, след което се строполих и заплаках. Той дойде (беше ме проследил) и ме прегърна. Съжаляваше, че ме е наранил. Но тогава не разбирах поривите на младостта. По-късно разбрах, че и писмото е било за друга. Можете ли да си представите?!

   Отношенията ни се влошиха. Прекъснахме връзка за няколко месеца.

   Една късна януарска вечер той ми се обади, беше неочаквано. И макар че не исках да го призная, се радвах да го чуя. Все още се отнасях зле с него, но все пак установихме някакви взаимоотношения.

   Започнах да се примирявам, да свиквам.

   Но един ден той отново ме изненада. Каза, че иска да се съберем. Аз се уплаших. Не бях готова. Тъкмо бях започнала да свиквам с мисълта да продължа напред. Вместо да го призная, аз избягах, скрих се и се скарахме и всичко приключи.

   Един месец по-късно аз не издържах и му написах неясен sms. Обади ми се, въпреки че му бях казала да не ме търси. Насрочихме си среща. Бе ми отнело доста време да го постигна, но като се видяхме, не трепнах, прегръщаше ме, а аз не му отвръщах, макар че дълбоко в себе си го исках. Но като цяло не решихме нищо.

   Имаше още една среща. Вече и двамата бяхме наясно, че няма как да се получи. В различни градове сме, млади сме, аз също отивах студентка и исках да си поживея, исках приятелят ми да бъде до мен, да мога да му кажа: “Искам да те видя” и той да дойде след петнайсетина минути. Той също беше наясно, че ако сме далеч, ще се подхлъзне отново. Все пак е само на двайсет. Реши се - това е краят.

   Целуна ме за сбогом, което по някакъв начин беше иронично, защото така съм си представяла края на връзката ни…

   И край…

   Само че продължихме да си говорим. Имахме много силна емоционална връзка. Без караници. Аз се освободих от “старите си призраци”.

   Един ден ми се обади и ми каза, че отива на морето да работи и иска да се видим. Съгласих се, без да се замислям. Излязохме, повървяхме малко и той ме целуна. Няколко пъти. Опита се да ми каже нещо, а аз му казах: “Ти да говорим ли искаш? Ще имаме време за това по телефона.” И го целунах. Дадох такава воля на чувствата си, каквато не бях давала от почти две години.

   Почти две години не дадох на друго момче да ме докосне. Загуба на време?! Едва ли, не знам. Аз го обичам и той мен, но любовта невинаги продължава да е единствен фактор.

   Времето ни разделя - прекалено млади сме, разстоянието ни разделя и то за неопределено време. Дали пътищата ни ще се пресекат отново? Не знам, не искам и да знам. Предпочитам да живея в неизвестност, отколкото с мисълта, че той няма да е там. Той е моят духовен водач, всичко, което съм искала.

   Ученическа любов или любовта на живота ми? Не знам все още, но искам да имам това чувство в сърцето си - дали ще е с него, или с някой друг… не знам. Ще разберем.

   Това е моята история. Тя не търпи критики и поучение, защото за себе си аз съм постъпила правилно. Упреци и драми има много в нея. А колко още не успях да опиша. Думите са само плоско миниатюрно отражение на чувствата ми. Времето - лек за всички рани. Наесен ще замина, дали ще излекувам старите, или ще отворя нови, все още не знам.

   Знам само, че моята история трябва да бъде разказана, защото никой друг не я знае цялата…