Мразя
Мразя момента, в който разбирам, че съм безсилна да променя нещата, макар че така ми се иска да са различни.
Мразя момента, в който всички ме "обичат", защото знам, че това е просто още една лицемерна лъжа, в която ще повярвам.
Мразя момента, в който осъзнавам, че няма с кого да споделя болката си, знаейки, че всеки може да поплаче на рамото ми в удобно за него време.
Мразя това, че не искам другите да виждат сълзите ми, а аз плача само в компания (май така ми се получава).
Мразя това, че не мога да изпитам истинска любов и затова някакси винаги успявам да попреча на другите да ме дарят с такава.
Мразя това, че не мога да сдържа многобройните бурни емоции в себе си, а не мога и да изрека думите, от които се нуждая, просто защото не ги знам.
Мразя се, защото знам, че притежавам истински ценните неща, за които мога да се досетя и въпреки това се чувствам напълно изгубена.
Мразя се, защото удивително лесно, без ни най-малко усилие, съумявам да отблъсна най-важните за мен хора.
Мразя ...