Мястото ни в живота на другите хора

Това, което ни прави щастливи е да се чувстваме нужни. Някой да си мисли за нас. Да преживява това, което ни вълнува в даден момент. Тогава усещаме подкрепата му и се радваме на всичко, което постигаме. И трудностите, които неизбежно срещаме изглеждат по-леки. Но знаем, че няма нищо вечно. И този, за когото сме си мислили, че сме нужни, постепенно започва да ни забравя. Изпитваме непреодолима тъга. Искаме само един прост отговор. Имаме ли място в живота на този човек?
Неведението обезсмисля всяка крачка по пътя ни. Догадки и съмнения обсебват душата. Тъгуваме. А всъщност всичко е толкова просто и обикновено. Трябва да потърсим друго място. Защото нашето вече е заето от някой, който носи повече топлина. И това не е трудно. Дори е полезно. Защото никой няма нужда от тъга и то за неща, които са необратими.
Природата е дала обяснение на мястото на всичко в живота на околния свят. Преди да посадим дръвче, ние копаем голяма дупка. Корените се захващат здраво в земята и започват да хранят крехкото стъбло. И с много грижи, дървото расте. Образува корона, листа и дава плод. Но то вече има място в живота на всичко, което е около него. Дава сянка. Дава кислород. Пълни очите с красота. За да свърши всичко това е достатъчно само, някой да реши, че на негово място може да посади нещо друго или просто да си изчисти двора. Тогава красивото доскоро създание губи мястото си в света.
Потребността ни да бъдем нужни ни прави уязвими. Приемаме в сърцето понякога съвсем неподходящи за доброто ни състояние хора. Те се настаняват там, защото виждат, че сме с чиста душа. Чувстват се комфортно. Поне докато не им омръзне. И нямат доблестта да си признаят, че вече не ни искат в живота си. Всичко това, защото се страхуват да не би да останат без тази светла и чиста душа в този свят, в който лесно могат да ги наранят. Но нали сме нужни и надеждата ни крепи. И продължаваме да вярваме. Много често не в тези хора, които ни обичат истински, а в които много бързо могат да ни обърнат гръб. Приемаме много тежко тяхното безразличие към нас. Идва момент, в който разбираме, че сме достатъчно зрели, за да кажем, че не можем да продължаваме така. Да дадем нашето място на тези, които са се запътили там. Да изчистим сърцето си от тази никому ненужна тъга. И така там ще може да дойде този, от когото ние имаме нужда. И така идва така жадуваната споделеност. Започваме да се радваме на неща, които сме пропускали. Поемаме си въздух. Вдишваме, издишваме, живеем. Няма неведение. Няма догадки. Всичко е чисто като капка пролетен дъжд. Силно и неповторимо. Защото сме намерили място в живота на някого. И същият този човек е и до нас.
За мястото ни в живота на другите хора не се проси. Не се моли. Не се иска, нито пита. То се усеща. Живее се.
Носи уют в сърцето.
Дава ни топлина.
Нуждаят се от нас.
Нужни сме.

Явор Перфанов