Изборът на професия е деликатно нещо. То е толкова важно колкото за кого да се ожениш или къде да си направиш дом. Работата е многопластова необходимост, първо защото е единствен източник на доходи за повечето от нас и второ защото дори богатите хора, които не разчитат на заплатата си за да се издържат, трябва да правят нещо с времето си. Освен това като работим сме принудени да се срещаме с хора и да правим различни нови неща, което иначе е предизвикателство за по-затворените от нас. Като теглим чертата, работим за да задоволяваме нужди и когато решаваме кои са по-първи, е очевидно, че има много фактори.
Всъщност има много неща, които влизат в сметката когато планираме кариера и всички зависят от това коя нужда е първа. Финансово трябва да е достатъчна, за да покрива определен стандарт на живот. Второ, самите лични качества - от срамежливите, мекушави хора не излизат добри търговци. Трето, желание за заетост - който не може да работи след залез, да не започва в нощен бар. Друго: допълнителни осигуровки и престиж. И разбира се, всички имаме срок на годност. Не познавам 60-годишен супермодел. Ама че мишмаш. Не е странно, че повечето от нас започват дадена професия по чиста случайност.
И така, когато станах на 16, вече виждах светлината в края на тунела понеже гимназията свършваше след една-две години. Това означаваше, че трябва да се погрижа за деликатния проблем наречен избор на професия. Това също означаваше и няколко години в съответното висше учебно заведение. Като се вземе всичко предвид, съвсем не ставам за учител, инженер или социален работник по различни причини. Твърде съм емоционална за лекар или зъболекар, или поне така си мислех тогава. Право-то ми е криво. Изборът ми на професия беше най-очевидния за интелектуалец със здравословни проблеми. Една счетоводителка реших аз има удобен стол в чист, топъл офис, работи от 8 до 5 и е също като доброто вино, със сток на годност след пенсионна възраст. Освен това има голям икономически университет в града. И ето така стана.
До тук добре, но един счетоводител трябва да знае как да държи сметка за всичко, а аз определено не направих така. Дебит/кредит по цял ден, цял живот просто не е за мен. Защо? Защото дори от най-удобния стол в чист, топъл офис може да те заболи и дори на срамежливите хора като мен може да им е по-лесно да общуват с хора, отколкото с цифри. Има частен параметър в уравнението "каква е най-добрата работа за мен" и аз бях пресметнала грешно. Бях в края на третата си година в университета когато най-сетне ме озари идеята, че съм направила фундаментална грешка. Твърде късно! Не можеш да сторнираш резултата от три години с щракване на пръстите - дори и най-добрият счетоводител на света не може. Ето как завърших с мрачното очакване, че съм обречена на живот с грешната професия.
Вярно е, че хората избират работа защото или подхожда на типа им, или ги балансира. Например да вземем едно момиче, да я наречем Ани. Ани е много свита и опреденено е тип интелектуалец. Ако има активен мъж и деца или редовно излиза с приятели, тя може да е много щастлива с работа като деловодител. Ако обаче е съвсем сама, тя по-скоро ще избере нещо свързано с повече комуникация с хора - например пътнически агент. В този случай ще може да балансира нуждата си от по-социален живот. Друг пример, Даниела. Тя е очарователна, много общителна и работи в отдел Връзки с обществеността на голяма фирма. Нейните социални умения я правят много добра в работата й, но в края на деня толкова й е писнало от срещи с този и онзи, че просто иска да се прибере на спокойствие. Всяка вечер с приятелки в шумни нощни клубове вече не й звучи така свежо.
Разбира се докато бях в университета нямах понятие за тая схема. Бях нещастна малка снежинка - знаех в каква посока летя и че трябва да изпълнявам без значение дали ми харесва. Точно тази неизбежна природна сила ме отведе до онзи голям сексшоп в Провинстаун, където летувах в Щатите. Най-добрите, както и най-лошите неща в живота започат случайно, или с други думи, с необмислен ход. Когато прекрачих прага на магазина и се огледах, си мислех за развлечение, не за кариера. Ако имах повече пари за харчене, щях да си купя луксозен корсет, но какво може да направи един книжен плъх с 25 долара в джоба? Ще си купи книга разбира се. Ето как се озовах с илюстрован наръчник по цялостен масаж.
Никога преди не съм знаела за това омагьосващ, таен свят, входът за който струва само 25 долара. С нарастващо удивление забелязах как приятелите ми реагираха когато им казвах за новото си забавление. Да, хората си имат лично пространство и повечето от нас с ревност го отбраняват. Това правило обаче веднага се отменя когато се опре до масажи. Това е първата стъпка, с после втората е когато човекът е вече на масата. Напрежението, тъгата, дори враждебното настроение се стопяват за половин час. Често си мисля за това като за капитан на кораб, който излиза на плаване само по време на буря и се завръща когато всичко утихне.
Има сила в това, а и магия.
Дори без да го осъзнават, хората странят от физическия контакт, защото го асоциират с нещо негативно. Непознатите не ни докосват по хував начин. Това обикновено се случва в градския транспорт или в претъпкани магазини или докато се редим на опашка. Грижовеното, успокояващо докосване е нещо доста необичайно и точна така отвъща тялото. В учебниците четем, че релаксацията в класическия масаж се постига от успешното прилагане на 5 техники: поглаждане, разтриване, фрикция, перкусии и вибрация. Това, което учебниците не казват, но в което аз вярвам безрезервно, е че вниманието и нежната грижа допринасят много повече за този ефект. Хората идват за нещо повече от един час мачкане и клатене. Идват за мъничка доза обич.
А как иначе? В най-общия смисъл един цялостен масаж е това - цялостен масаж. Терапевтите докосват места, които са извън предели за другите простосмъртни, освен за партньора. Природата на контакта не е сексуална, но все пак интимна. Това често извиква спомени, някои ярки, други погребани дълбоко в съзнанието на пациента изплуват, а други носят само чувство. Признавам си, че е в стила на Фройд да го кажа, но вярвам, че подсъзнателно се връщаме назад във времето на първите ни масажи в живота, когато като бебета, майките ни с обич са ни разтривали с бебешко олио след баня. Когато станем възрастни, излючителните права за достъп до бедрата, корема и седалището се предава на интимния партньор и никой друг, освен лекарите може би. Необходима е спрециална форма на доверие буквално да се предадеш в ръцете на непознат. Може да е много трудно просто да се оставиш на масата и да пренебрегнеш инстинкта за самосъхранение. Може да е също толкова трудно да приемеш грижовното докосване като се отвори възможност, без значение колко е нужно.
Хората не са като сирене. Не се купуват и не се продават на кило. Не са като коли, при които производството и ремонта се делегират на разни компании. Не можеш да сложиш тук един крак, там една ръка, малко кожа, да ги залепиш заедно и ето ти човек. Дори ако от в рутината на живота му отпускаме края, не сме идентични копия произведени на поточна линия. Всяко човешко същество е като ключалка и само уникален ключ може да я отвори. Ако подходът ни към хората е механичен, скоро и ние се превъщаме в машини.
Съществена част от усвояването на професионалния масаж е ученето и разбирането на анатомията. За мен това беше бавен и просвещаващ процес и от тогава насетне гледам на човешките тела като на произведение на изкуството. Удивена съм как всеки малък детайл е приспособен за работа в жив, действащ механизъм на ниво граничещо със съвършенството. И всеки път като положа ръце върху тяло знам, че държа най-ценното нещо на света.
Много се иска за този бизнес, който при това е доста натоварващ. В дългосрочен план съм щастлива, че не трябва да отдавам толкова, за да получавам прехраната си, че съм намерила правилната точка на пресичане и мога да се отблъсна когато лудницата от числа ме застигне и имам нужда да се овладея.
Имаме тайно съглашение с живота - всичко, което правя, подправям с малка доза обич.
И Животът ми отвръща със същото.
© Идън Р Todos los derechos reservados