Липсваш ми. Факт. Дори не логически извод, а чисто и просто факт. Почувстван факт, който се изживява чрез мен, живее, като граби време от моето... защото няма собствено. И аз му позволявам да ме оприличава със себе си, да превзема същността ми и да я превръща в своя. Чувствам празнота... и болка. Наистина разделите са неприятни. А в твое лице видях приятел, комплекс от положителна енергия, която сгряваше душата. И тази енергия имаше чистото желание да ми се отдаде. Но аз не я приютих правилно. Защото бях с предразсъдъци, защото бях мнителна. Даже усетих, че проявих склонност към манипулиране, а това отблъсква. Аз съм виновна, че превърнах познанството ни в повод за раздяла, а не за приятелство... И все пак в един момент усетих обич от твоя страна. Затова - благодаря ти, че си изпитвал светли чувства към мен. Наистина времето, прекарано с твоята същност, беше приятно... и забавно, и пълно, за разлика от необятната пустош в момента. Не е краят на света, не съм в бездънна депресия, не са черни дните ми. Но се чувствам нелепо заради това, че пропилях шанс, даден ми от случайността. Шанс за още една приятелска душа в живота ми. Ето един урок, даден ми неосъзнато от теб - винаги да уважавам хората. Съжалявам, че си тръгна...

И благодаря, че те имаше!