Любов, помниш ли, когато говорехме за случайностите и за това как не съществуват случайности, и всичко е програмирано до запознанството с всичките му думи и действия? Помниш ли как говорехме в продължение на часове, несвързани думи в несъществуващи изречения и се молехме да бъдем изслушани, защото и двете се нуждаехме? Може би нуждата ни събра, може би самотата, може би съпричастността... не знам какво беше, но знам, че няма нищо случайно.
Съдбата е тази, която ни събра, която ни подарява плодовете на труда си и която във всеки един миг би ни лишила от тях. Събирахме мъките си и ги катализирахме, една в друга - аз с вярата, ти с любовта.
Спомняш ли си когато си говорехме, че само надежда липсва и тройката би била пълна. Е, Любов, аз намерих своята надежда, онази последната, безвъзвратно изгубената, онази умираща последна. Надеждата, заради която съм жива и усещам порива на сърцето си. Желанието, което някога загубих, отново е в душата ми и се боря с вълците... още веднъж... до гроб.
Ум ...