Аз днес съм на 17 години и си мисля за това, че когато стана възрастна и имам деца, ще дойде един ден, в който ще трябва да им обясня за най-голямата грешка в живота си.

 Дали ще мога да им кажа това, което чувствам днес, дали  ще мога да им обясня така, че да ме разберат правилно.

 Моята най-голяма грешка в живота ми е, че се влюбих, че повярвах, че се надявах. Запознах се с един мъж, който беше с друга, имаше деца и значително по-голям от мен. Като хлапачка повярвах на обещанията му, на лъжите му и много по-късно осъзнах колко подъл, зъл и безсърдечен може да бъде един мъж.

Повярвах му - отдадох му се душевно и тялом, а сега няма нищо. Нямам надежди, нямам мечти, нямам вяра в живота, в хората. Разбрах едно нещо след всичката болка, че няма нищо розово в живота, няма истинска любов, мечтите не се сбъдват, човек никога не е такъв, какъвто изглежда.

 Когато се запознах с този мъж, летях в облаците. Мислех, че всичко е възможно. Бях щастлива - сега от мене не остана нищо - нито вярата, нито надеждата и никога, за нищо на света, няма да си позволя да се влюбя отново и да повярвам на когото и да е.

Не знам коя е най-голямата ми грешка, че повярвах в този мъж, че се влюбих, или че му позволих да се възползва от моята любов и да ме тъпче, лъже, злепоставя, да ми се присмива зад гърба. Той ме съсипа, накара ме да плача дни и нощи. Трябваше да се спра, да си отида, но не можех - той сякаш ме държеше с невидима верига - веригата на любовта. Грешката ми беше, че се омотах в тази верига, позволих му да върже синджира здраво. Никога няма да си простя, проклинам деня, в който се запознах с него. Не мога да повярвам, че Господ ми причини това, явно съм сторила голям грях, за да ми прати тази огромна болка.  

П.С.

 Това го написах преди две години на един дъх, сега с този мъж изгладихме всичко, нещата се оправиха и дори си имаме детенце и съм много щастлива. Това написах, когато бях много наранена и манипулирана от околните. Благодаря ви!