Прочетох есето на Тони Иванова “Тайната градина” и от него разбрах, че в моята душа също има такава градина – на съкровените желания. В първия момент не повярвах. А и защо ли да вярвам на някакво си есе, когато аз нямам желания…Но все пак, реших да проверя, защото авторката много убедително настояваше, че всеки, ама всеки носи в сърцето си такава градинка.

Обърнах се към сърцето и го попитах:

-Хей, сърце! Пусни ме да вляза в твоята градина! Тони казва, че там било хубаво?!

А сърцето мълчи и леденее. Какво да го правя? Започнах да хлопам по него, а то намръщено ръмжи:

-Обърни се към душата! Аз не искам да разговарям с теб…Като Цар на боговете ти ме пренебрегна, а сега си се сетил…Искаш да станеш простосмъртен, нали?

Послушах го…Смирих, бликналото негодувание от периферията му и се обърнах към душата със същия въпрос, за да установя, че тя е по-разговорлива:

-Права е авторката на есето, което си прочел, Мо – каза ми душата.-Ти никога до сега не си се обръщал към мен и затова емоциите ти, разумът ти и волята ти стоят разединени – точно така, както е при боговете. Ще те пусна в собствената ти градина, но разходката в нея е особена – влизаш сам и ако излезеш пак сам, вече няма връщане обратно…

Уплаших се. Какви бяха тези приказки? Накрая се реших и смело направих първата крачка, а точно тази крачка се оказа чудновата. Заслепен, онемял и примрял в тревога видях една девойка, забила нос в някаква книга. Представих й се, очаквах да започнем разговор, но тя не ми обърна внимание…Ядосах се. Как? На мен тези номера?! Все пак, надникнах през рамото й и прочетох странното заглавие на книгата, която четеше:”Озарението на споделената любов” (Лъки и Мойсей). Хм! Не може да бъде!? Нали аз съм Мойсей? Кой си е позволил такава простотия да ме описва без да ме пита? Нямаше кой да ми отговори и затова грабнах един стол и се намърдах до тази горделива и невъзпитана особа и в този момент усетих нещо необичайно - плахо, но естествено: чувствата, разумът и волята ми се обединиха и усетих някаква промяна. Какво стана точно, така и не разбрах, но реших да остана, защото не само че ми хареса, но осъзнах още, че е и необходимо. Но най-важното бе това, че и на ум не ми мина да напускам това чудно място, а и странната особа взе да ми хвърля коси погледи, което допълнително ме озадачи…