Имало едно време... така, приятелю, започват всички приказки, но това, за което ще ти говоря сега, изобщо не е приказка и никога няма да бъде такава...
Стигал ли си някога ръба на света, крайния предел на блуждаене между сенките?! Мястото, където можеш да застанеш единствено сам, приласкаван от утешителното черно в мрака. Там... времето е спряло, а вятърът е в предсмъртна въздишка. После идва нищото, в което си втренчен, за да заглушиш всички вътрешни викове. Там е царството на тъгата, където мракът има цвят и виждаш всичко на филм. Стоиш - безпаметно, голо, зъзнещо същество, изгубило всичко. Там сутринта стои мъртва... Това, което ти описах, е един живот без смисъл, защото дрогата е път. Път, който не води до никъде. А може би води? До къде?! До едно голямо нищо. Но да ти кажа, не вярвам да си мислил за това. За теб тя изглежда нещо изключително безобидно, може би дори заобикалящата ни действителност. Най-вероятно си чел, дори и чувал, че наркотиците доставят удоволствие, удоволствие ...