Нашата  държавa

           Винаги, когато чуя политици, държавници или други висши служители да наричат Родината ни,  „тази държава“, потръпвам от негодувание. Да наречеш държавата в която си се родил и живееш, и към, която си поел определени задължения „тази“ е неприемливо. България не е “тази” или “онази”, тя е нашата държава.

           С “тази”  се обръщаме към държавата, на която гледаме отстрани, която си позволяваме да грабим, да рушим културните ѝ  ценности, да сечем безразборно горите ѝ, да продаваме на безценица сътвореното от гражданите ѝ, за която не милеем.

           Нашата държава е друго усещане. Тя е свързана с нас, обичаме я, носим отговорност за нея, работим за нейния напредък и сме част от нея.

           Наскоро чух по телевизията една майка да защитава децата си, които живеят в чужбина казвайки, че те също са патриоти и обичат Родината си, но мразят държавата.  Тежки думи, болезнени, но верни. Родината никой не може да ни отнеме, защото я носим в сърцата си, но някои си позволиха да ни отнемат държавата.

          В спор с моя близка, която защитаваше партията си, а аз държавата не можахме да стигнем до единомислие. Защо се разминаваме, нали  партиите се създават да работят, защитават и развиват държавата?  Защото те не го правят. Те съществуват за да се възползват от нея т.е. от нас и да осигуряват себе си. Затова има и стотици партии, всяка с надеждата да се докопа до блага, но никоя с мисия да работи за държавата.

          Българският народ за тях е безлична, манипулируема  маса „обикновени хора“. И тези квалификации  не са без основание, след като се примиряваме и приемаме това обидно положение. България е НАШАТА държава и не е ли време да си я върнем?