Запознали се отскоро, Гошо и Петър живеели заедно като съквартиранти в общежитието към техния университет. И както между всички приятели, познати или двойки и те имали различия помежду си. Гошо бил веселяк,  живеел като за последно. Петър пък обмислял нещата от различни гледни точки и бил по-сериозния от двамата.

Един ден Петър открил на улицата златен пръстен – със солиден размер. След посещение при златар разбрал, че е оценен на 600 лева.  Първата мисъл, която му дошла била: “Тъкмо ще си платя следващия семестър!” и продал пръстена. На следващия ден Петър търсил къде ли не парите, които взел от златаря, но така и не ги намерил. Чак след три дена приятелят му се прибрал и на въпроса дали знае нещо за парите, Гошо отговорил, че ги е похарчил.

– Как можа да го направиш, тези пари бяха за образованието ми, щях да ги вложа в бъдещето си…

– Бъдещето е неизвестно, приятелю. Трябва да се научиш да живееш тук и сега. Никой не знае дали щеше да ги вложиш, или не. Аз поне си поживях с тях тези няколко дена. Научи се, че животът ти дава знаци и шансове, които не трябва да изпускаш.

След тези думи Петър се замисли, че приятелят му е прав. Все пак той работи и има достатъчно пари, за да плати образованието си. А с тези 600 лева можеше да попътува из някои далечни места, както винаги е искал, и да се наслади истински на живота.

– Прав си, сега го осъзнавам. Как ми се искаше да имам тези пари, да си купя самолетен билет и да ЖИВЕЯ. Явно е вярно. Когато изгубиш нещо го оценяваш.

Гошо само това и чакаше. Извади портфейла си и му даде 600-те лева.

– Това са парите ти.

Петър не си спомни кога за последно е бил толкова щастлив, ентусиазиран и благодарен. Но този момент щеше да запомни. Секундата, в която започна да живее в настоящето.