НЕКА СЕ ПОГЛЕДНЕМ В ОЧИ!

                             Нека се погледнем в очи!

                          (размисли)

      Няма нищо по-страшно от самотата!
Пишейки, дори в този момент, беглият поглед върху рекламата на химикалката ми натяква колко съм самотен. Там откривам телефонния код на родното място на моята някогашна любима и си спомням колко често в самотата си съм набирал тези цифри, за да й кажа, че я обичам и ми липсва, и че е единствената ми надежда да ме спаси от проклетата Самота.

     Понякога заради празните и пусти минути в плен на Самотата, аз събирам раницата си и се отправям на път. Иска ми се да разкъсам невидимите й окови,  за да се отдам на другата си голяма любов –  една Планина, в която всяка картина или звук е един спомен за нещо преживяно и то не в компанията на вездесъщата Самота. Може би някой ще каже: “Момко, не виждаш ли, че тези въображаеми стени са  лично проектирани и издигнати от теб самия – не зидаш ли ти своята самотност, не пиеш ли сам от чашата на тишината?!” Ще се съглася ли?! Та даже когато съм самичък в планината, нито полъха на вятъра или прекрасната музика от ромоленето на някой потоk, или милувката на слънцето в някое мразовито утро, или прегръдката на някоя мъгла не могат да ме накарат да забравя спътницата си –  Нейно височество – Самотата. Аз ли й изградих трона?! Тези две ръце ли наметнаха раменете й с алена мантия!? В косите й бляска корона от моите сълзи... Тя е Кралица... Нима сам се превърнах в нейн покорен слуга?! Присъствието й в моите дни е неотклонно. Из ума ми се пораждат хиляди мисли... Дали вече ми е омръзнала?! Тя е неизменна моя спътница и... дори ми е много вярна, вървим ръка за ръка и понякога имам нужда от нея. Питам се... така ли трябва да постъпя с верността й – да заявя най-безсърдечно, че ми е омръзнала, че е крайно време да се разделим – в името на разнообразието!? Не! Не бих постъпил така! Не и така! Никога! По-скоро ще й кажа, че заминавам за дълго, в командировка... някъде... че ще имам служебни контакти с една небезизвестна дама – Любовта. Вероятно ще я прегърна –  моята вярна и „любима” Самота, знаейки че ще ме разбере и няма да ми се разсърди. Предполагам, че отдавна е наясно с моите чувства, знае отлично, че обичам приятелите си, че с Любовта докосваме нежно дланите си, когато не съм до нея и понякога се гледаме очи в очи, а това моята Самота не го умее... Иска ми се да ме разбере... Дали?!                          

     Извинявай, мила моя Самота, не си чак толкова страшна, но понякога ще трябва да бъдем разделени за много дълго време и знам, вярвам, че ти ще ме разбереш, защото ме познаваш – защото си чувала как нощем бие неспокойно сърцето ми, как със сълзите си пиша откровения, в които търся думи за сбогуване... за да съумея да се усмихна най-сетне, да погледна в очите онзи светъл блян със звънкото име ‘Любов’...
Прости!

П.П.

         Скъпи приятели, 
много пъти в самотата си, четейки вашите откровения, откривам себе си, страдам с вашите болки, съпреживявам радостите ви и изтръпвам при всеки допир с вашите любовни откровения. Потапяйки се в това море от емоции, у мен се пораждат много асоциации и понякога имам неистовата необходимост да споделя своето вълнение от вашите откровения, но гледайки ви в очи...

      Ето защо, сега ви каня на среща –  среща на цялото семейство на 'Откровения',  под мотото:

”Нека се погледнем в очи”

Времето – лятото, по някое време.
Мястото – в моята любима планина – при Седемте рилски езера.
Хората – всички вие, които понякога се чувствате самотни и всички останали, сплотени около идеята на 'Откровения'.
Нека се погледнем в очи! : )