Неспокойният огън
Цветан Бекяров
Веднъж капитанът на кораба ме пресрещна на палубата и ми каза:
- Направи нещо извън рамките на служебните си задължения - някое приспособление или инструмент. Може да е стих или картина, може да е спомен или трепет, но който и да дойде след тебе, ще те спомня с добро. След време ще видиш колко съм бил прав...
И мен отдавна ме глождеше тази мисъл. Искаше ми се да направя нещо по-различно - хем загадъчно, хем красиво.
Като нищо друго по света!
Дотогава животът течеше в такава законна последователност, а сега изведнъж се смутих! Не знаех какво да направя и откъде да започна, макар че толкова бях мислил за това. Лутах се, лутах се, докато един ден не издържах, едно цяло море от спомени беше пред мене и без да искам, мислено хукнах назад, към моето детство, после преживях за сетен път копнежите предишни...
Ранното детство трудно си го спомням.
Живеехме срещу крайморската градина и през зимата, между мокрите клони на дърветата, понякога се промъкваше далечния шум на морето. Тогава в градината рядко се виждаха хора. Само вятърът безцелно гонеше по земята заспалите кестени. Вечерно време хората не спяха, слушаха как свири комина на покрива и се гушеха под дебелите завивки.
През лятото всичко оживяваше. Дърветата се насищаха с гъста зеленина, а цветовете на подивелите дървета отсреща светеха до прозореца като нощни фенери. По градинските пътеки, посипани с жълт пясък, личаха милионите стъпки на хората, а високите тополи приличаха на сериозни брадати мъже. Всеки храст изглеждаше на някой причудлив звяр, всеки звук беше песен. Мечтите отлитаха някъде надалече и светът ми се струваше безкраен и весел.
След много години отново тръгнах по същите градински пътеки, но дръвчетата бяха станали дървета, а мечтите се превърнаха в принципи. Всичко останало беше загубило предишните си очертания. Завинаги и безвъзвратно.
Обикалях света и се учех от него. Опознах всеки цвят и всеки вкус на морето. Имаше хубави и лоши неща. Но никъде не срещнах златната градина от моето детство.
Макар че земята беше станала по-малка от нея...
Може би такава е магията на младостта. Душата тогава е пълна с толкова надежди към светлото бъдеще, с вяра в собствените сили, в доброто начало и красотата на света. И макар и с годините това начало постепенно да се изчерпва, то всяко завръщане назад импулсира и напомня за миг с частица от себе си.
Точно тогава може би беше и първата ми среща с морето. Вързвах и разгръщах нощем младите си спомени, измъчвах се, пълен с несбъднати сънища, докато една вечер не издържах и се втурнах напред, изживях, за сетен път загадъчния трепет на синьото докосване и взех писалката в ръка...
Моето море няма мирис.
То е далеко от всички брегове по света, където са водораслите, мидите и хората.
Моето море няма чайки.
Те са последните изпращачи на всяка морска вяра и затова винаги има кой да ми маха с белите кърпи на крилете си.
На юг звездите слизат до него, а на север то е само ден или нощ. Моето море гледа единствено небето и небето се отразява в него.
Моето море е само море!
Понякога то се разбива на милиони капчици прах в гърдите на кораба. Друг път е толкова тихо, че прилича на шепот. Двигателят до мен реве с желязната си сила, но аз все се мъча да чуя гласа му зад борда на кораба.
Наистина, за всекиго от морския бряг започват дългите и необятни хоризонти на скитничеството, на малките докосвания във времето и неразгаданото напълно пространство...
Веднъж беше рано, към пет сутринта, не ми се спеше, излязох на палубата и се загледах в морето. Денят прииждаше от изток, целият разпокъсан в предутринни светлини и сивкаво червени облаци, надникналото утро южно висеше в пробудилото се небе. В този момент видях една малка морска птица, голяма сигурно колкото врабче. Тя кръжеше над палубата, издигаше се понякога нагоре и нейният въздушен танц носеше някакава тайна.
Първозданна и вечна.
В един миг птицата се понесе над повърхността на водата и закръжи. После се издигна стремглаво нагоре и съвсем близо премина над главата ми.
Инстинктивно се свих!
Какви бяха тия криле, какъв беше този неин полет, че да премине така близо до мен? Но птицата направи още една обиколка и кацна върху затворения люк на хамбара. Едва тогава успях да я разгледам по-добре - кръгли, влажни, укоряващи за всичко очи, докато в моите сигурно в този момент имаше само желано очакване да се случи нещо непознато, красиво и вечно...
Като пропуснат миг!...
Птицата отново литна и направи още един неволен и никому ненужен полет, свободен и мечтателен, а аз си останах пак там на палубата, все така грешен и земен, изпълнен с моята непозната любов и тъга. Но докато притварях очи към всичко желано и несбъднато, тя се появи отново и кацна върху рамото ми...
Така ми се искаше да я разгледам по-отблизо, да усетя нейния трепет и дъх, но не можех да помръдна, за да не я изплаша или нараня. За да мога пак да се озърна поне веднъж настрани и разбера какво е щастието и каква е истинската стойност на пропуснатите мигове, като нещо действително и недостижимо...
Не помня колко време стояхме така един до друг желани и толкова близки, не си спомням вече всички сънища, които после изсънувах по нея...
Къде ли сега бяха очите й?
Къде ли летеше сега?
Но после птицата се издигна отново нагоре, порея се в предутринния въздух и изчезна...
Може би оттогава ме обзе непримиримия копнеж на творчеството. Понякога неспокойният огън се втурва ненадейно, скоротечните погледи на мисълта започват да се блъскат и пърхат с шепота на спомените като неми сенки в паметта. Тогава, обзет от стремглавия порив, отново ми се иска да бързам все по-напред в детството - там, където дърветата бяха все още дръвчета, а мечтите - мечти...
Всеки си има по едно море. И всекиму се иска да извади морската сол на живота от него. За да бъде винаги търсен и винаги нужен на хората...
.
© Цветан Бекяров Todos los derechos reservados