Едва ли има човек, на когото да не се е случвало нещо, на пръв поглед съвсем невероятно. Всъщност, може да е нещо обикновено, но се е случило в неочакван момент или има неочаквани последици. Според теорията на вероятностите, например, може да се изчисли на колко вероятни истории може да се случи една невероятна. Например да спечелиш милион от лотарията. Или да целунеш някоя жаба, да я сложеш в леглото си и на сутринта да се събудиш до красива принцеса. Обаче понякога се случват такива неща, които нито теорията за вероятностите може да обясни, нито можеш сам да разбереш истински ли са или са плод на твоята или нечия чужда фантазия.

Моята история започна преди няколко месеца, но тогава дори аз не предполагах, че ще има неочаквано продължение. И ето, тази сутрин, когато тъкмо се почесвах, чудейки се с каква работа да се захвана и от къде да я захвана – телефонът ми зазвъня. Разгеле, рекох си, викат ме за кафе, после ще я мисля работата. Обаче гледам – непознат номер. Аз по принцип вдигам и на познати, и на непознати номера, особено на вторите, защото те обикновено са по-упорити от първите. Най-често само телефонният номер е непознат, а иначе притежателите му са близки на сърцето ми служби като ВиК(съкратено от Викам ти, идват крадците), енергото, данъчни, банки, телефонни оператори. Само от КАТ не ми са се обаждали, но то е сигурно, защото нямам кола. Последния път ми се обадиха от интернет оператора  и ме уведомиха, че имам два телевизора, за които редовно си плащам двойната такса.  Аз имам всъщност три телевизора, но тактично си премълчах, за всеки случай, от предпазливост. След като на въпроса дали съм доволна отговорих утвърдително, с лъжливото усещане, че участвам в някаква крайно необходима анкета, отсреща започнаха да ме убеждават, че мога да бъда още по-доволна, ако вместо 201 телевизионни програми  ми предложат още 102 и започнаха бързо да ми ги изреждат. Разбира се, срещу минимална добавка към таксата, колкото е ДДС. Помълчах известно време от учтивост и когато отсреща гласът спря, за да си поеме дъх, вметнах бързо, че и две са ми напълно достатъчни и, ако може, да казват само точно време и метеорологичната прогноза. А, и да ми плащат за гледането. Не се съгласиха, но затвориха любезно. 

Сега трябва да беше дошъл редът на някоя банка. Тъй като от години нямам никакви кредити към никоя от тях, те се смятат за длъжни приятелски да ми го напомнят  периодично и да ми предлагат все пак да ми услужат с някой заем, за да продължим с дружеските отношения.  Докато премислях тези работи и се приготвях за кръгова отбрана, телефонът упорито продължаваше да звъни и вибрира едновременно.  Нямаше защо да протакам повече, плъзнах нервно пръст по екрана.

- Кажете, моля! – казах с максимално делови тон.

- Здравейте, Вие сте еди-коя си, нали не греша? – гласът звучеше пресипнало и не много уверено.

- Не грешите, но не разбрах кой се обажда.

- Аз съм Вирусът.

- Какъв вирус?! Иване, стига си се маймуносвал, че само на вируси и на бактерии ще ми станеш. Че и гласа ще си преправяш!  Знаеш колко работа имам!

- Не съм Иван. Вирусът съм. Ковид 19, с други думи. Така ми викат официално. 

Хайдеее,  тоя народ съвсем изтрещя! Едно време лудите на Александър Македонски и Наполеон ги избиваше, чат-пат до Ленин и Сталин го докарваха, сега стигнаха до вируси. Какво падение в психиатрията! Ами така е, аз заради тоя вирус се отказах от телевизията, а от години не успявах, въпреки че се консултирах с приятели психолози. То вече спрях и да се къпя – от страх, че от душа или ще рукнат гадости, или ще ме стресне познатият генералски глас: „Ще се мре, яко ще се мре!“ Пък на кого му се мре, все пак.

Обаче, дали защото не ми се захващаше още с работа, дали защото ми стана любопитно, не затворих телефона, а реших да се включа на вълната на невидимия събеседник отсреща.

- Значи, ти си…

- Аз съм, аз съм! – прекъсна ме гласът, сякаш леко зарадван. – Корона вирусът, Ковид 19, Китаецът, както ти ме нарече. – Опа, минахме вече на ти! Тутакси, сякаш прочел мислите ми, продължи: – Извинявай, че ти говоря на ти, обаче откакто писа за мен, те чувствам като близък приятел, като че ли се познаваме от сто години.

- Ааа, няма нужда, чак пък приятели! Още по-малко близки. Я си стой там, където си, хич не ща да те виждам даже.

- Ама ти и да искаш, не можеш да ме видиш. Никой не ме е видял, обаче всички ме мразят… и … се плашат от мен. – Кой знае защо ми се стори, че гласът в слушалката изхлипа. Ама това нещо там наистина говореше като… Я стига! Сега остана и на жалост да го избие. Реших да вляза в неговия тон.

- Ще те мразят, я! Колко народ изтреби… на запад. Че и тука защо да те обичат? Ти си шеташ насам-натам, ни граници, ни континенти признаваш, а ние се крием по дупките, лампите не палим, за да не ни намериш. Само с телефона и с магазинерката си говорим вече, ама то през тия намордници, дето и кучетата ни се смеят, като ни видят, вместо човешка реч само едно гъгнене се чува. Да не ти казвам за съседа, дето вместо жена си довел от магазина вкъщи комшийката – не я познал с маската. Остави това, ами младите вече през фейсбук се целуват само, за повече и не помислят от страх вместо бебе да не се пръкне някой Подвид вирус… Абе, ти откъде се обаждаш? И откъде…

- …ти имам телефона? – пак ми прочете мисълта. – От интернет. Нали знаеш, от мрежата не можеш да скриеш нищо. Там знаят за всеки даже това, което той сам не знае за себе си. Ти нали писа за мен там?

- Писах. И не веднъж. – Ааа, ето значи кога беше почнало всичко!

- Е, а нали знаеш, че това писателите са нещо като пророци. Пишат нещо, уж си измислят, а то вземе, че се сбъдне. Вземи историята с кораба „Титаник“, вземи Оруел 1984. Да не ти напомням за баба Дача.

(Това за Титаник така и така, но за Оруел си е направо зловещо. Макар че вече почти свикнахме.) Обаче за баба Дача направо ме разби – няма откъде да го знае, освен от мен. Това нещо отсреща знаеше всичките ми тайни. Реших да карам по-предпазливо:

- Вярно е, не знам как става, но и на мен ми се е случвало. Напъне ме нещо отвътре, сядам, размислям се, чак на пот ме избива даже, но успявам от дебрите на фантазията си да извадя някоя история, която никога не се е случвала, но прилича досущ на истинска. Мине се някое време и тя вземе, че наистина се случи – едно към едно, както съм я написала. Или пък някой, който случайно е прочел моята история, над която аз мисля, че имам монопол, вземе та ме попита откъде зная, че това му се е случило на него и кой ми е дал право да го разказвам. Аз вече се страхувам да пиша, особено лоши неща. Затова взех да го карам по-весело, та ако нещо се сбъдне, поне да се смеят хората.

- Ти затова ли ме направи за посмешище? - (Верно, малко прекалих тогава) -Откак съм влязъл в България, ни съм здрав, ни съм болен… Хлъц!... И що ме мразят… Хлъц!.. толкова?! – Абе тоя още малко ще почне да ми мокри рамото със сълзите си. И това ми било онова страшилище, дето цял свят наплаши и до военно положение докара.

- Ама не си цвете, де, признай си! – рекох да смекча тона. Какво да се прави,  такава съм си – като видя някой да плаче, дожалява ми и почвам да го утешавам. Само да не ревна и аз с него! – Що ти трябваше да се бъркаш в нашите работи, зер и без теб сме цъфнали и вързали. И досега си бяхме на първо място по инфаркти и инсулти, сега с тия страхове не ми се мисли какво е положението..

- Ааа, сега нещата се подобриха. Благодарение на мен, да ме извиняваш.Това е съвсем официално.

- Е-е-е… Нещо взе да ме пързаляш. Сега остана и полезен като витамин да се изкараш.

- Ха, нещо такова! Ти телевизия не гледаш ли? Не, не гледаш. Ама там един професор каза, че сега е модерно да се умира само от Ковид-19. Много секси било. Никой вече не трябвало да умира от други болести. Само от мен!

- Професор го каза?! По телевизията?!

- Каза го човекът, ей на, честен кръст! – (По телефона не можах да видя дали наистина прави честния кръстен знак.) – И сега спряха да умират от инфаркти, инсулти и други работи – само от мен! – В гласа на тоя нахалник прозвуча даже нещо като нотка на гордост. – Честно казано, има и някои съмнителни случаи, като оная баба от Старозагорско, дето сварила комшията в мазето да лочи вино направо от канелката на бъчвата. Така се стреснала, че се гътнала възнак и само повтаряла „К'о видяф,! К'о видяф!“, пък те чули „Ковида! Ковида! и ето ти грешна диагноза. Или пък оня Мето от Пернишко, дето го преби жена му след препиване. Не се разбра точно кое беше повече – препиването или пребиването, затова го приписаха на мен. Аз не се сърдя, разбирам ги хората, иначе вместо да ѝ дадат пенсия на жената, трябва да я вкарат в затвора, обаче… продължават да ме мразят… Що ме… Хлъц!... мразят толкова? – нещо пак го изби на рев ли, на джибри ли…

- Абе ти, нещо май ми лъхаш на …! - помирисах екрана невярващо. Обаче нямаше грешка – отчетливо се усещаше добре познатата ми миризма на домашна гроздовица. Докъде са стигнали технологиите! Това, че собственият ми телефон звъни сам, когато си поиска и на когото си поиска, без да му трябва съгласието ми, вече съм изпитала многократно. Това, че когато кривна от пътя, приятен женски глас ми съобщава „Върнете се 100 метра назад и тръгнете наляво!“, също го приемам. Но да ми предава и миризмите на оригващия се на джибри телефонен събеседник от не знам къде си – не! Спаси, Господи, нас грешните от тая добрина на съвременния прогрес!

- Ааа, видя ли?! Сега вярваш ли ми? На какво да ти лъхам?! То не остана българин да не е разбрал какво значи дезинфеция. И нямам предвид ония препарати със съмнително качество, дето ги продават в аптеките. То, като погледнеш цените, само те са в състояние да убият всичко живо, камо ли да се пръскаш и мажеш с тях. Българинът се оказа практичен човек. Той реши, че ефектът ще е по-голям, ако съвмести полезното с приятното, а също така с икономичното. И така, три месеца пълна вътрешна дезинфекция сутрин, обед и вечер с 50 градусова домашна ракия с профилактична и евентуално лечебна цел. И най-важното – има я в изобилие във всяка къща и се пие без рецепта в дози по собствено усмотрение без оглед на пол, възраст и живо тегло. В резултат – ето ме, едвам кретам, ни жив, ни умрял. Има ли ме, няма ли ме – и аз вече не знам.

- Добре де, какво искаш сега от мен? Да се разберем. Дори да е вярно всичко, което казваш, ти не си мое творение. Сам се довлече някъде откъм Китай. Никой не те е канил по нашите земи. Изтрезнявай някак си и си отивай!

- Ааа, не иска в Китай! В Китай комунизъм. Гони мене като империалист – мина на развален китайски, от притеснение. - Я по-добре ти напишеш пак нещо за мен, което  истинско и сбъдне се. Ама не убивай мене напълно, нека аз жив, макар победен и омаломощен. Обещавам - кротувам, поне докато в България. Весели хора това българите, àко че малко инатливи. Все прави обратното на това, което очаква от вас. Вместо тихо и кротко да боледува като останал свят, вие го удари на живот - пие, пее, че и хоро играе. От стрес ли, от какво, но спряхте и да умира. Погребални агенции  фалит – смъртност вместо да увеличи, спаднала. Абе, хубави хора сте българите. Аз вас харесах. Може да се каже, приех като свои и вие мене също. Тъкмо и с ракия свикнах. Не искам да връща се в Китай. Това напишеш. Както аз ти  казва… Истината…

На това място нещо изпиюка в ухото ми и връзката прекъсна. Позавъртях се, поколебах се още малко дали да се захвана с някаква друга работа, а всъщност се надявах телефонът да зъзвъни отново и да продължа разговора с… някакъв си Вирус. Я стига!... Обаче, тъй като тишината продължи да виси досадно в пространството, реших да запиша тази невероятна история, докато все още не е изветряла от съзнанието ми, така, както си беше, за да не се налага после да измислям и да добавям от себе си.

9 юни 2020        В.Борисова