Имаме кон. Казва се Петко. Конят е порода медил. Идва от дивата планина на Централния Балкан. Когато го видяхме за първи път - ахнахме: беше нисък, набит, целият обрасъл в косми - като истинска мечка. После свикнахме. И Петко свикна с нас. Но макар да ни обича, за разлика от мене предпочете ранчото в края на града. Там се чувства цар. Рядко препуска на воля, обикновено пасе кротко на края на ливадата или бръсне някое стърнище - зиме и лете, във вятър, слънце, дъжд и сняг. Все навън. Не признава обор, не влиза под заслон.

      И друга странност има нашият кон Петко, нещо, с което май никога няма да свикнем. Спокоен и уверен по равното, в подножието на стръмнина той се преобразява: поема дъх, събира сили и с най-голямата скорост, на която и на равно място едва ли е способен, преодолява стръмната отсечка. И пак укротява ход. Няма значение с какъв е товар, няма значение дали е свободен или впрегнат в каруца, празна или пълна е тя - по стръмнината нагоре кон Петко тича. Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова повече той му се отдава. Толкова повече се вживява. Толкова повече му харесва.

      Гледам нашия кон - порода медил, и изведнъж преставам да се чудя защо толкова години вече  продължавам да работя в училище... Родена съм в подножието на Централен Балкан.