Нищо
Нищо не ми остана. Разбираш ли? Всичко ти дадох! Без дори да се замисля. Всичко! Сега съм странно празна - без теб, без половинката, която да ме прави цяла. Без днес и без утре. Без надежда. Без цел. Просто нищо... И затворена в изпразненото пространство на самотния ми свят, крещя. Крещя тихичко, без звук. И то даже не аз, а душата, душицата ми крещи. Знаеш ли, никога не съм вярвала, че може да ме боли толкова много, че мога да понеса цялата тази болка и да продължавам да съм привидно жива. Да дишам (да знаеш какво огромно усилие ми коства); да се будя (не че изобщо заспивам); да се движа (като слепец по претъпкана улица); да живея (ако това е живот). Имам чувството, че, ако ме докоснат, ще се счупя. Буквално - просто ще се разпилея на хиляди, милиони късчета тъга. Не мога да повярвам, че те няма, че не си до мен, че беше толкова лесно да си тръгнеш. Гледам се в огледалото и не мога да се позная. Тези очи - сухи, пламтящи, трептящи от болка - не са моите. Тези устни - с новородени бръчки около тях, жестоко стиснати в права линия, за да не издадат и стон - не са моите. Искам си лицето, искам си вярата, искам си душата. Всичко си искам обратно!! Искам поне искрица надежда. Като просяк, като бездомник, като човек - моля те, имай малко милост!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Кристина Каменова Todos los derechos reservados
