Много добре помня тази дата… 13 октомври 2006 година. Беше около 4,30 през нощта, когато силен трясък прекъсна неспокойния ми сън. Разтърках очи и погледнах към отворената врата на терасата. Писъкът ми прониза тихата нощ, но фигурата пред мен остана все тъй безмълвна.

- Какво си мислиш, че правиш?- каза той спокойно няколко секунди по-късно.

- Кой си ти? Какво искаш и какво прави в къщата ми по среднощ?!

- Защо трябва да искам нещо, просто да поговорим, защото все се оплакваш, че никой не те изслушва и не те разбира достатъчно. Сега съм на твое разположение.

- И все пак… Кой си?

- Какво значение има, ти разбираш ли вечността?

- Не.

- Ами, тогава не задавай ненужни въпроси. Облечи се и извикай такси.

- Но…?

- Няма значение, "Парчевич №39"- там искам да говорим. Знаеш ли за това място?

След по-малко от 10 минути се намирахме пред огромна изгоряла сграда, чиято исполинска сянка напомняше Фрауенкирхе* ли по-скоро остатъците от нея след войната.

- Прекрасно място, нали? Защо да се лъжем, всеки от вас чака разрухата, тя го кара да чувства надмощие над останалото. Но това си е залегнало във вашата природа..

- В чия природа?

- Човешката, разбира се, какви дивни същества сте вие. Сами сте си дали определението. “Дивни”. Обичаш ли Шекспир?

- Разбира се. Всъщност аз наистина обичам театъра и…

- Това сега няма значение, нека поговорим по-общо.

- За човека?

- За човека… За теб, за него…

- Човекът е смес от крайности, които винаги отрича. В страха си често заема позиция, която е пагубна за него, макар сам да го осъзнава. В момента, когато усети властта в ръцете си, всичко останало губи смисъл. Остава само той и шансът да загуби всичко…- подех аз кротко.

- И така да е, без него естественият ход на нещата би имал съвсем друг облик, не смяташ ли..?

- Всъщност аз винаги съм мислела, че човек отдава прекалено малко значение на естественото, а то диктува почти цялото му съществуване.

- Ха, поредната фройдистка. Да не излизате от конвейр?

- Почти като дрехи от модно списание.

- "Стилът- това е човекът!”** Ха-ха-ха! Колко преходни сте вие- хората!

- На този свят всичко е преходно, макар енергията да не се губи. Метаморфозата от една форма в друга заличава предишното.

- Пак се опитваш да бягаш от въпросите ми! Кажи ми, интересно ми е, какво е човекът?

- Но ти сам каза- всичко и нищо! Добро и зло!

- Но кой определя кое е добро и кое е зло?

- Именно там е работата, че всичко е низ от гледни точки. Угодното за мен, може да се окаже пагубно за друг.

- Значи вие сте безскрупулни творения. Може би най-безскрупулните… Вино?

- Да, благодаря… “ Мискет Отонел”***ако обичаш.

- Пиеш сладко вино?! Тогава нека поне да е “ Юни блан”***

- Така да бъде. И за другото си прав, човекът е безскрупулно създание, но пък има една друга характеристика, която го отличава от останалите твари и му придава особен чар, както луната придава този специфичен блясък на виното…

- И коя е въпросната характеристика?- обърна се той към мен, вперил огромните си очи в чашата.

- Страстта. Но не онзи животински изблик на хормони, който често замъглява разсъдъка, не. Страстта в действията, отношенията към останалите, страстта в сърцето и душата. Творческата страст.

- Да, но тази страст понякога убива…

- Именно. Нейната енергия е толкова необятна и неконтролируема, че често излиза извън пределите на човешките представи. Превръща се в мощно оръжие, от което няма спасение. Предизвиква войни и катастрофи. Дори гнева на майката Природа.

- Дори и мен… - прекъсна ме той с насмешлив тон.- Дори и мен…

- Но, друг път тя се превръща в нещо чисто и красиво, в любов- градивна и пресвята… Надхвърлила времето си… Хаоса на живота…

- Нима не обичаш хаоса?

- О, напротив. Държа на реда в мислите и желанията си, хаоса в ежедневието ми помага да усещам ритъма на съществуването…

- "Човек трябва да носи хаоса в душата си, за да ражда танцуващи звезди”, както е казал Ницше…

- Да, именно… Пък и той ми напомня, че само аз кова съдбата си и мога да се съпротивлявам срещу рутината...

- Глупости! Блажени са вярващите!

- Но защо?!

- "Amor Fati!”****, скъпа моя…

- "Gabo morto!”***** е по-уместно в моя случай…

- Колкото и да ти е тъжно твоят случай не е по-особен от останалите. На другите 6 милиарда търсещи и надяващи се. Кои мечтатели, кои реалисти, чудесни и ужасни в собствената си слабост. Всички вие, хората, се мислите за господари на света, но не можете да контролирате дори собствените си животи. Зависими сте от обстоятелствата, но най-вече от останалите. Трябва да се научите да се понасяте едни други. Така би било по-лесно, а и значително по-евтино….Което, разбира се никога няма да стане. Вие сте прелестно нетърпими…

Като каза това, се разнесе силен гръм. За мигнебето стана мораво и само един сребърен лъч го проряза. Започнаха да хвърчат искри и аз понечих да скрия очите си от страх да не ми се случи нещо. Няколко секунди останах вцепенена, а, когато отново отворих очи, по мен ме стичаха огромни водни капки. Валеше кротко и силно. Бях сама в запустялото място, а до мен още се търкаляше празната винена чаша. Сгуших се в един ъгъл и зачаках. Стояла съм може би часове, а може би само минути. Когато се прибрах и се погледнах в огледалото, ми се стори, че погледът ми някак се е изяснил, а върху външната страна на лявата ти ръка имах странен малъкбелег. Сякаш някой беше целунал ръката ми, като същевременно с това я беше прегорил. Често мисля за онази нощ и срещата ми със странния субект. Колкото и да мисля, не помня точните очертания на лицето му, сякаш можеше да бъде всеки един, нямаше очи, уста или нос, които да асоциират в мен нещо. Просто една сянка, която изчезна точно толкова мистериозно, както се и беше появила. Само мисълта остана в мен- “ Нищо не може да бъде тъй хубаво и тъй лошо, както човекът”.

·Фрауенкирхе- полуразрушена църква в Берлин, мемориал на жертвите на Втората световна война

·“Стилът- това е човекът!”- Сентенция на дьо Бюфон в речта му пред френската Академия

·Мискет Отонел – Висококачествено сухо,сладко италианско вино

·Юни Блан – Френско бяло вино

·Amor Fati – лат. “ Обичай съдбата”

·Gabo morto- лат. “ Измами смъртта”