Но да, обичам...
4 мин за четене
Крия се.
Затворена в себе си, се мъча да открия света, без да му показвам дори най-мъничка част от себе си.
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш." - Това ми каза баща ми. Животът си е мой... Плашех се от това. Само при мисълта, че ще залитна и ще пропадна и нямаше да има никой зад мен, за да ме спаси... само мисълта, че ще ме оставят сама, че ще ме изоставят - пораждаше панически страх в душата ми.
"Ти нямаш сърце! Нито душа! Ти си просто луда!" - Това ми го казваха често. Просто луда... за някои бях такава, за други бях забавна и ексцентрична... За някои бях празна.
Страх ме е.
Страх ме е, че една сутрин ще се събудя зряла, сама и самотна... Страх ме е, че никой няма да поиска да узнае какво се крие зад сарказма и самоиронията ми... Страх ме е, че ще се събудя и няма да помня нищо и никой.
Крия се.
Крия се от всеки, който иска да се сближи с мен. Втълпила съм си, че заради мен хората страдат, че аз съм причината. Смешно, а? Аз да съм причина за нещо... Момиче, което се крие зад шеги и се мъчи да подреди депресиращите си мисли в различни категории: една за рано сутрин... една за малко по-късно... една за минутите, когато се чувствам сама... И това момиче да е причина за нещо друг освен за присмех?!
Посмешище! Това съм аз - дори в собствените си очи изглеждам жалка! Правя се на по-велика отколкото съм... на по-умна и по-можеща... А какво съм всъщност? Прашинка... Малка, чезнеща прашинка. От вида тука-има, тука-нема...
Страх ме е.
Страх ме е, че след време няма да ме има в ничии спомени...
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш" Послепис: баща ми.
Обичам баща си. Обичам го... по един малко по-особен начин. Нужно ми беше много време, за да се престраша да го призная пред себе си... Но да, обичам баща си.
Той е от този тип хора, които не можеш да понасяш от първия миг... от онези, които не спират да ти обясняват как е най-добре да живееш... Той обаче знае как да те накара да се замислиш... Мразиш го, защото просто те дразни със своите спорове за щяло и нещяло, мрази го и защото в думите му има истина. И тази истина боли.
Но да, обичам баща си.
Той умее да наранява хората... Не веднъж е наранявал и мен. Не, не физически - той никога не ме е наказвал или пък удрял... Нараняваше ме някак си отвътре. Разплакваше ме само с едното "Здрасти". Нараняваше ме с поведението си на мой "приятел". Нараняваше ме и с работата си... Да, той знае как да нарани хората.
Но да, обичам баща си.
Спомням си - веднъж се бях почувствала като извънземно, когато една вечер с приятелки се повдигна темата "Спомени с баща ми". Те разказваха за това на какви почивки са ходили с бащите си, къде са яли сладолед... а аз всячески се мъчех да се сетя някакъв стар и доста позабравен спомен за мен и баща ми. Но единственото, което ми идваше в съзнанието, бе как се возя на задната седалка на стара, малка, червена кола, баща ми кара, загледан в пътя и как аз му разказвах какво правехме в детската градина този ден... На един светофар той спря и ме погледна в огледалото за обратно виждане. Каза ми "Много хубаво, бубе.".
Сърцето ми се сломи в онази вечер, посветена на спомените баща-дъщеря. Аз нямах такива. Нямах от онези силни и ярки спомени, където да сме само двамата, той да ме носи и да ми се радва... Не. Аз нямах такива спомени.
Имах други, избледнели... доста посивели спомени. Тъжни спомени.
Но да, обичам баща си. И никога няма да спра да го обичам. Независимо какво прави, какво работи, какво казва. Няма да спра...
Баща ми е писател. Пише стихове, поеми, разкази, есета... Все неща, които те докосват по един или друг начин. Пише за живота, който е водил, когато е нямал пари дори да диша. Пише за мъката от загубата на дете... от загубата на жена. Пише за избора, за решенията, за съдбата...
Пише за брат ми, за сестра ми, която аз бегло помня от времето, преди да замине за Испания...
Но аз никога не видях нищо за себе си...
Не, че искам да разказва подробности от личния ми живот, но - нали се сещате - нещо малко, като например колко щастлив е бил като съм се родила... как си спомня усмивката ми... ей такива бащини глупости...
Той не пише за мен. Мисли, че ще го намразя, че го обвиня... че ще спра да го обичам.
Но аз никога няма да спра! Защото той е част от мен, винаги е бил и винаги и ще бъде! Аз съм това, което съм, заради него! Аз съм това, което съм, заради неговите грешки, фалове, падения; заради неговите успехи, мечти, желания; заради това, което е той!
Така че, да!
Обичам баща си!
Затворена в себе си, се мъча да открия света, без да му показвам дори най-мъничка част от себе си.
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш." - Това ми каза баща ми. Животът си е мой... Плашех се от това. Само при мисълта, че ще залитна и ще пропадна и нямаше да има никой зад мен, за да ме спаси... само мисълта, че ще ме оставят сама, че ще ме изоставят - пораждаше панически страх в душата ми.
"Ти нямаш сърце! Нито душа! Ти си просто луда!" - Това ми го казваха често. Просто луда... за някои бях такава, за други бях забавна и ексцентрична... За някои бях празна.
Страх ме е.
Страх ме е, че една сутрин ще се събудя зряла, сама и самотна... Страх ме е, че никой няма да поиска да узнае какво се крие зад сарказма и самоиронията ми... Страх ме е, че ще се събудя и няма да помня нищо и никой.
Крия се.
Крия се от всеки, който иска да се сближи с мен. Втълпила съм си, че заради мен хората страдат, че аз съм причината. Смешно, а? Аз да съм причина за нещо... Момиче, което се крие зад шеги и се мъчи да подреди депресиращите си мисли в различни категории: една за рано сутрин... една за малко по-късно... една за минутите, когато се чувствам сама... И това момиче да е причина за нещо друг освен за присмех?!
Посмешище! Това съм аз - дори в собствените си очи изглеждам жалка! Правя се на по-велика отколкото съм... на по-умна и по-можеща... А какво съм всъщност? Прашинка... Малка, чезнеща прашинка. От вида тука-има, тука-нема...
Страх ме е.
Страх ме е, че след време няма да ме има в ничии спомени...
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш" Послепис: баща ми.
Обичам баща си. Обичам го... по един малко по-особен начин. Нужно ми беше много време, за да се престраша да го призная пред себе си... Но да, обичам баща си.
Той е от този тип хора, които не можеш да понасяш от първия миг... от онези, които не спират да ти обясняват как е най-добре да живееш... Той обаче знае как да те накара да се замислиш... Мразиш го, защото просто те дразни със своите спорове за щяло и нещяло, мрази го и защото в думите му има истина. И тази истина боли.
Но да, обичам баща си.
Той умее да наранява хората... Не веднъж е наранявал и мен. Не, не физически - той никога не ме е наказвал или пък удрял... Нараняваше ме някак си отвътре. Разплакваше ме само с едното "Здрасти". Нараняваше ме с поведението си на мой "приятел". Нараняваше ме и с работата си... Да, той знае как да нарани хората.
Но да, обичам баща си.
Спомням си - веднъж се бях почувствала като извънземно, когато една вечер с приятелки се повдигна темата "Спомени с баща ми". Те разказваха за това на какви почивки са ходили с бащите си, къде са яли сладолед... а аз всячески се мъчех да се сетя някакъв стар и доста позабравен спомен за мен и баща ми. Но единственото, което ми идваше в съзнанието, бе как се возя на задната седалка на стара, малка, червена кола, баща ми кара, загледан в пътя и как аз му разказвах какво правехме в детската градина този ден... На един светофар той спря и ме погледна в огледалото за обратно виждане. Каза ми "Много хубаво, бубе.".
Сърцето ми се сломи в онази вечер, посветена на спомените баща-дъщеря. Аз нямах такива. Нямах от онези силни и ярки спомени, където да сме само двамата, той да ме носи и да ми се радва... Не. Аз нямах такива спомени.
Имах други, избледнели... доста посивели спомени. Тъжни спомени.
Но да, обичам баща си. И никога няма да спра да го обичам. Независимо какво прави, какво работи, какво казва. Няма да спра...
Баща ми е писател. Пише стихове, поеми, разкази, есета... Все неща, които те докосват по един или друг начин. Пише за живота, който е водил, когато е нямал пари дори да диша. Пише за мъката от загубата на дете... от загубата на жена. Пише за избора, за решенията, за съдбата...
Пише за брат ми, за сестра ми, която аз бегло помня от времето, преди да замине за Испания...
Но аз никога не видях нищо за себе си...
Не, че искам да разказва подробности от личния ми живот, но - нали се сещате - нещо малко, като например колко щастлив е бил като съм се родила... как си спомня усмивката ми... ей такива бащини глупости...
Той не пише за мен. Мисли, че ще го намразя, че го обвиня... че ще спра да го обичам.
Но аз никога няма да спра! Защото той е част от мен, винаги е бил и винаги и ще бъде! Аз съм това, което съм, заради него! Аз съм това, което съм, заради неговите грешки, фалове, падения; заради неговите успехи, мечти, желания; заради това, което е той!
Така че, да!
Обичам баща си!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Цвети Димчева Todos los derechos reservados
/.
