29.09.2007 г., 12:39 ч.
Но да, обичам...
4 мин за четене
Крия се.
Затворена в себе си, се мъча да открия света, без да му показвам дори най-мъничка част от себе си.
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш." - Това ми каза баща ми. Животът си е мой... Плашех се от това. Само при мисълта, че ще залитна и ще пропадна и нямаше да има никой зад мен, за да ме спаси... само мисълта, че ще ме оставят сама, че ще ме изоставят - пораждаше панически страх в душата ми.
"Ти нямаш сърце! Нито душа! Ти си просто луда!" - Това ми го казваха често. Просто луда... за някои бях такава, за други бях забавна и ексцентрична... За някои бях празна.
Страх ме е.
Страх ме е, че една сутрин ще се събудя зряла, сама и самотна... Страх ме е, че никой няма да поиска да узнае какво се крие зад сарказма и самоиронията ми... Страх ме е, че ще се събудя и няма да помня нищо и никой.
Крия се.
Крия се от всеки, който иска да се сближи с мен. Втълпила съм си, че заради мен хората страдат, че аз съм причината. Смешно, а? Аз да съм причина за нещо... Момиче, което се крие зад шеги и се мъчи да подреди депресиращите си мисли в различни категории: една за рано сутрин... една за малко по-късно... една за минутите, когато се чувствам сама... И това момиче да е причина за нещо друг освен за присмех?!
Посмешище! Това съм аз - дори в собствените си очи изглеждам жалка! Правя се на по-велика отколкото съм... на по-умна и по-можеща... А какво съм всъщност? Прашинка... Малка, чезнеща прашинка. От вида тука-има, тука-нема...
Страх ме е.
Страх ме е, че след време няма да ме има в ничии спомени...
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш" Послепис: баща ми.
Обичам баща си. Обичам го... по един малко по-особен начин. Нужно ми беше много време, за да се престраша да го призная пред себе си... Но да, обичам баща си.
Той е от този тип хора, които не можеш да понасяш от първия миг... от онези, които не спират да ти обясняват как е най-добре да живееш... Той обаче знае как да те накара да се замислиш... Мразиш го, защото просто те дразни със своите спорове за щяло и нещяло, мрази го и защото в думите му има истина. И тази истина боли.
Но да, обичам баща си.
Той умее да наранява хората... Не веднъж е наранявал и мен. Не, не физически - той никога не ме е наказвал или пък удрял... Нараняваше ме някак си отвътре. Разплакваше ме само с едното "Здрасти". Нараняваше ме с поведението си на мой "приятел". Нараняваше ме и с работата си... Да, той знае как да нарани хората.
Но да, обичам баща си.
Спомням си - веднъж се бях почувствала като извънземно, когато една вечер с приятелки се повдигна темата "Спомени с баща ми". Те разказваха за това на какви почивки са ходили с бащите си, къде са яли сладолед... а аз всячески се мъчех да се сетя някакъв стар и доста позабравен спомен за мен и баща ми. Но единственото, което ми идваше в съзнанието, бе как се возя на задната седалка на стара, малка, червена кола, баща ми кара, загледан в пътя и как аз му разказвах какво правехме в детската градина този ден... На един светофар той спря и ме погледна в огледалото за обратно виждане. Каза ми "Много хубаво, бубе.".
Сърцето ми се сломи в онази вечер, посветена на спомените баща-дъщеря. Аз нямах такива. Нямах от онези силни и ярки спомени, където да сме само двамата, той да ме носи и да ми се радва... Не. Аз нямах такива спомени.
Имах други, избледнели... доста посивели спомени. Тъжни спомени.
Но да, обичам баща си. И никога няма да спра да го обичам. Независимо какво прави, какво работи, какво казва. Няма да спра...
Баща ми е писател. Пише стихове, поеми, разкази, есета... Все неща, които те докосват по един или друг начин. Пише за живота, който е водил, когато е нямал пари дори да диша. Пише за мъката от загубата на дете... от загубата на жена. Пише за избора, за решенията, за съдбата...
Пише за брат ми, за сестра ми, която аз бегло помня от времето, преди да замине за Испания...
Но аз никога не видях нищо за себе си...
Не, че искам да разказва подробности от личния ми живот, но - нали се сещате - нещо малко, като например колко щастлив е бил като съм се родила... как си спомня усмивката ми... ей такива бащини глупости...
Той не пише за мен. Мисли, че ще го намразя, че го обвиня... че ще спра да го обичам.
Но аз никога няма да спра! Защото той е част от мен, винаги е бил и винаги и ще бъде! Аз съм това, което съм, заради него! Аз съм това, което съм, заради неговите грешки, фалове, падения; заради неговите успехи, мечти, желания; заради това, което е той!
Така че, да!
Обичам баща си!
Затворена в себе си, се мъча да открия света, без да му показвам дори най-мъничка част от себе си.
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш." - Това ми каза баща ми. Животът си е мой... Плашех се от това. Само при мисълта, че ще залитна и ще пропадна и нямаше да има никой зад мен, за да ме спаси... само мисълта, че ще ме оставят сама, че ще ме изоставят - пораждаше панически страх в душата ми.
"Ти нямаш сърце! Нито душа! Ти си просто луда!" - Това ми го казваха често. Просто луда... за някои бях такава, за други бях забавна и ексцентрична... За някои бях празна.
Страх ме е.
Страх ме е, че една сутрин ще се събудя зряла, сама и самотна... Страх ме е, че никой няма да поиска да узнае какво се крие зад сарказма и самоиронията ми... Страх ме е, че ще се събудя и няма да помня нищо и никой.
Крия се.
Крия се от всеки, който иска да се сближи с мен. Втълпила съм си, че заради мен хората страдат, че аз съм причината. Смешно, а? Аз да съм причина за нещо... Момиче, което се крие зад шеги и се мъчи да подреди депресиращите си мисли в различни категории: една за рано сутрин... една за малко по-късно... една за минутите, когато се чувствам сама... И това момиче да е причина за нещо друг освен за присмех?!
Посмешище! Това съм аз - дори в собствените си очи изглеждам жалка! Правя се на по-велика отколкото съм... на по-умна и по-можеща... А какво съм всъщност? Прашинка... Малка, чезнеща прашинка. От вида тука-има, тука-нема...
Страх ме е.
Страх ме е, че след време няма да ме има в ничии спомени...
"Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш" Послепис: баща ми.
Обичам баща си. Обичам го... по един малко по-особен начин. Нужно ми беше много време, за да се престраша да го призная пред себе си... Но да, обичам баща си.
Той е от този тип хора, които не можеш да понасяш от първия миг... от онези, които не спират да ти обясняват как е най-добре да живееш... Той обаче знае как да те накара да се замислиш... Мразиш го, защото просто те дразни със своите спорове за щяло и нещяло, мрази го и защото в думите му има истина. И тази истина боли.
Но да, обичам баща си.
Той умее да наранява хората... Не веднъж е наранявал и мен. Не, не физически - той никога не ме е наказвал или пък удрял... Нараняваше ме някак си отвътре. Разплакваше ме само с едното "Здрасти". Нараняваше ме с поведението си на мой "приятел". Нараняваше ме и с работата си... Да, той знае как да нарани хората.
Но да, обичам баща си.
Спомням си - веднъж се бях почувствала като извънземно, когато една вечер с приятелки се повдигна темата "Спомени с баща ми". Те разказваха за това на какви почивки са ходили с бащите си, къде са яли сладолед... а аз всячески се мъчех да се сетя някакъв стар и доста позабравен спомен за мен и баща ми. Но единственото, което ми идваше в съзнанието, бе как се возя на задната седалка на стара, малка, червена кола, баща ми кара, загледан в пътя и как аз му разказвах какво правехме в детската градина този ден... На един светофар той спря и ме погледна в огледалото за обратно виждане. Каза ми "Много хубаво, бубе.".
Сърцето ми се сломи в онази вечер, посветена на спомените баща-дъщеря. Аз нямах такива. Нямах от онези силни и ярки спомени, където да сме само двамата, той да ме носи и да ми се радва... Не. Аз нямах такива спомени.
Имах други, избледнели... доста посивели спомени. Тъжни спомени.
Но да, обичам баща си. И никога няма да спра да го обичам. Независимо какво прави, какво работи, какво казва. Няма да спра...
Баща ми е писател. Пише стихове, поеми, разкази, есета... Все неща, които те докосват по един или друг начин. Пише за живота, който е водил, когато е нямал пари дори да диша. Пише за мъката от загубата на дете... от загубата на жена. Пише за избора, за решенията, за съдбата...
Пише за брат ми, за сестра ми, която аз бегло помня от времето, преди да замине за Испания...
Но аз никога не видях нищо за себе си...
Не, че искам да разказва подробности от личния ми живот, но - нали се сещате - нещо малко, като например колко щастлив е бил като съм се родила... как си спомня усмивката ми... ей такива бащини глупости...
Той не пише за мен. Мисли, че ще го намразя, че го обвиня... че ще спра да го обичам.
Но аз никога няма да спра! Защото той е част от мен, винаги е бил и винаги и ще бъде! Аз съм това, което съм, заради него! Аз съм това, което съм, заради неговите грешки, фалове, падения; заради неговите успехи, мечти, желания; заради това, което е той!
Така че, да!
Обичам баща си!
© Цвети Димчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Какъвто и да е, това е твоят баща!!! Ти просто търсиш любовта му...Ти си част от него и той сигурно те обича, но не умее да го показва. А ти ще се справиш с живота, с твоя живот!!! Може би и той го е разбрал, за да ти каже: "Животът си е твой! Прави с него каквото пожелаеш."
-
Не знам за кой път чета есето ти, Цвети, но резултатът е винаги един и същ - сълзи в очите и буца в гърлото. Поздравявам те за смелостта да бъдеш честна със себе си и искам да ти благодаря заради Иво, просто защото знам колко много означават думите ти за него.
А колкото до страха от разговор с него - напълно излишен е - можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че Иво отдавна е надникнал зад твоята маска и може би те познава малко повече дори и от теб самата /знаеш, че в това е неговата сила - да разнищва хората и да ги оставят след това сами да се оправят
/.
Успех, мила! -
Благодаря за думите...
Определено много си приличаме с него. И точно затова толкова ме е страх да говоря с него... защото ще разбере какво се крие зад фасадата на силно момиче. А ме е страх да се покажа на света без тази маска.
Може би след време...
Но много благодаря за думите ви. -
Моят баща също беше подобен на твоя...Като бях в десети клас, класната веднъж ми каза, че всъщност моят баща много ме обича, че съм щяла да видя! И наистина, по-късно, през годините, не съм вярвала, че наистина толкова ме обича! Много ми е познато това, което пишеш - и този страх от подобни изречения "Животът си е твой!". Моят баща все ме учеше да съм самостоятелна! Според мен, в основата на такива отношения и неразбиране идва от факта, че баща ти вижда в теб себе си - вероятно много приличаш на него.
-
Здравей Цвети , есето е страхотно, има огромен заряд в думите ти, личи си, че пишеш за нещо истинско, от живота така да се каже, и от думите ти излиза болката. Не съм психолог, но ми се струва, че живееш доста некомфортно със себе си. Защо просто не поговориш с баща си ? И двамата явно сте хора на думите и има какво да си кажете.За мен единственото хубаво нещо от доста време насам е есето ти...., и да ти кажа ли ? Права си и думите ти наистина изглеждат истински.
-
Много горчивина, но и сила има в думите ти, Цвети.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Излъгах. Не мислех, че е възможно. Но уви - възможно е!
Човекът, на когото дължах тъжните моменти от детството си, направи всичко възможно да ме отдалечи от себе си. И аз след тежка и изтощителна битка, покорно се подчиних. Той окончателно напусна живота ми, както го бе направил преди години, и аз останах с празното чувство за този човек. Баща... да. Родител - никога. "Лесно е да станеш баща, трудното идва после - да се научиш да бъдеш родител"
Сърцето ми вече не страда, душата ми не кърви - има усмивка на лицето ми, която е истинска. И това чак след като баща ми си тръгна от живота ми.
Излъгах... но сега съм добре!