НОСТАЛГИЧНО
                                                           (ЕСЕ)
                                                                                                        На баба – за нейната        
                                                                                                                      щедрост и любов


Есен е...
Листата тихо шумолят в парка - един мек килим в топлите багри
на кафявото, червеното и ръждивото. Крача сама  под
последните лъчи на циганското лято, заслушана в стъпките си
и в себе си...
И си спомням...
Есен е.
Есените на моето детство, минали на село.
Мирис на влажна шума, на мокър пушек - тънка пътечка дим се
извива към небето - някъде са запалили купчина мокри
листа. Мирише на на пръст, на дим... на село.
Прибирам се от града при баба, слизам от рейса и вдъхвам с
пълни гърди.
У дома съм.
Тръгвам по влажния асфалт, а дъждецът едва пръска, колкото да
измие шосето от прахоляка. Тънка мъглица  забулва
очертанията на къщите, дърветата, градините и от това те
изглеждат сякаш нереални и приказни.
Вървя, а до мен достига ту  глъч от близите дворове (някъде
стоварват царевица от каруците), ту се прокрадва мирис на
печени чушки, примесен с аромата на дюлево сладко.
И ми става и светло, и хубаво - у дома съм.
Отварям портата и ме обгръща  една цяла вселена - лаят на
кучето, лозите с надвиснали мокри гроздове, пътеката с
жълтите димитровчета, която свършва току пред прагa на
къщата.
Посреща ме топлата усмивка на баба, любимия мирис на
индрише. Тя бърше  брашнени ръце о престилката си - меси
баница, защото знае, че ще си дойда. В печката весело пращи
огън. Макар да не е студено, навън е есенно, а вътре е топло
и уютно, с  аромата  на липовия чай от моето детство...
Излизам на двора. Посреща ме кучето, кокошките се скупчват
около мен. Отсреща кошът жълтее с прясно обелена царевица, а
ябълките сякаш ме мамят с червените си муцунки да ги
откъсна.
Вдъхвам с пълни гърди и ме обзема спокойствие.
Тук са моите корени, това е моето “малко отечество”.
Тук съм най-цяла, най в хармония със себе си, защото знам
коя съм.
Оттук тръгват всичките ми пътища  към света, всичките ми
срещи с хората.
Тук винаги се завръщам, когато имам нужда да почерпя смелост,
да събера сили.

 Ако не  наяве, то поне в спомените си...

 И си мисля, че където и да е човек - на 500 километра, в
Америка, в Австралия, той винаги носи своето ‘”малко
отечество“ в сърцето си.
Защото родината не е просто  територия - тя е в душите
ни...