Ученичка съм в единадесети клас и през всичките тези години успехът ми е 6,00. Първоначално моята майка ми втълпяваше, че без образование няма как човек да търси реализация. Така с течение на времето нейното мислене даде проекция и върху моя светоглед. Уча, защото вярвам, че трудът ми ще бъде възнаграден и ще успея да изпълня мечтите си. В последните години обаче младите хора, които мислят като мен стават все по–малко, заявявайки, че образованието не носи предимства, а е  само загуба на време и средства. Ще попитате кой е факторът, породил тяхното мнение.

Смятам, че причина за това е липсата на всякаква конкуренция между кандидат-студентите в България. Обявени места са повече от кандидатстващите. Всеки бива приет за студент и всеки завършва висшето си образование. Така на пазара на труда се получава едно пренасищане от „специалисти”, работа се намира трудно, а да си безработен висшист се превърна в често срещана тенденция.

Всяка година редица световни организации правят официални класации на първите 400 университета в света, но български представител няма. Родната диплома се признава в малко държави, често приравняват качеството на обучение тук с това в държави от Третия свят. Затова и можем да кажем, че практиката „всеки става студент” е пагубна за цялото ни общество, а кой ли е виновникът? Правителството не финансира достатъчно развитието на науката, но и самите хора допускат изяждащите интелигенцията корупционни схеми. Родители плащат изпитите на децата си като смятат, че това е правилно, но по-късно се чудят защо детето им е безработно след  като има диплома от университет. Отговорът е твърде прост. Съвременният работодател търси качествен специалист, който се развива непрекъснато и усъвършенства наученото. За да бъдеш конкурентно способен в съвременния технологичен свят, то бъди готов да учиш през целия си живот или както казва една мисъл на Саади: „Ученикът, който се учи без желание, е птица без криле.”

В една нормална страна приемът на ученици във висшите учебни заведения е съпроводен със силна конкуренция между тях. За място се борят по двама или трима души, а не както е при  нас -  място има стига да искаш да учиш. Когато се казва, че образованието трябва да е достъпно за всеки се има предвид от финансовата  гледна точка, а не това, че да се запишеш в университет е все едно да се абонираш за някое списание. В България образованието ще се превърне в гаранция за успех само когато има един качествен прием, отсяващ най-добрите кандидати, защото нивото на един университет не се определя единствено от преподавателите, но и от неговите студенти, които трябва да бъдат мотивирани хора, учещи заради тях самите, а не защото родителите им са пожелали така.

Като всеки разумен човек и аз правя планове за своето бъдеще, но действителността често може да бъде плашеща. Ще споделя нещо, което ми направи силно впечатление. Преди около година бях на организирано посещение до един от елитните ни университети в София, като беше предвидено да посетим една лекция, но вместо пълна зала с млади хора, аз видях нещо съвсем друго. Студентите бяха само двама – едно момче и едно момиче, които след като ни видяха побързаха да си тръгнат. Тази случка ме накара да се замисля това ли е средата, в която и аз ще попадна след  две години, а ако подобен вид обучение ще гарантира бъдещата ми реализация, то какво ме очаква, за какво ли се трудя? В такива моменти всеки ще преосмисли плановете си.

В цялата ни образователна система трябва да се извършат промени, защото със своите редица пропуски в момента тя „прогонва” младите и интелигентни хора. Те отиват да учат извън пределите на родината, защото една диплома от Великобритания или Германия, известни дестинации сред  българските младежи, наистина е гаранция за успешна реализация. Ако държавата ни предлагаше образование на световно ниво, то всички ние щяхме да бъдем сигурни, че младите надежди на страната ни щяха да останат тук.

В момента в България се реализира първото поколение на завършите в чужбина, но пътят за тях в собствената им страна се оказва труден. Хора, получили дипломите си в едни от най-елитни университети, не могат да си намерят работа, получавайки отговор, че са прекалено квалифицирани. Тогава къде е границата между „неквалифициран” и „твърде квалифициран” и в този случай има ли изобщо някаква гаранция за успешно бъдеще?

Откакто държавата ни е отхвърлила комунистическия строй, ние масово се стремим да следваме американския модел на поведение и мислене, но не знам защо усвояваме най-вече лошите страни и пропускаме факта, че за тях образованието е синоним на стабилно финансово бъдеще. Време е да насочим вниманието си в тази посока, а не единствено да искаме техните коли, дрехи, къщи, докато пропускаме това, че те са в резултат на възнаграденото образование. 

Държавата трябва да промени своята политика, но и обикновеният гражданин има нужда да промени светогледа си. Ако родителите стимулират децата си, уверявайки ги в силата на образованието, нещата няма да изглеждат по този начин. Смятам, че лутащата се майка България ще се върне в правилния път на развитие, но се надявам този процес да се осъществи преди и последният млад човек да е потърсил отплата за труда си в чужбина.