Вятърът вее косите ми на различни посоки. Огромен черен облак се е надвесил над квартала. Хората около мен бързат да се приберат по къщите си и тичат на посоки с пазарските чанти в ръце. Недоволните физиономии за това, че слънцето се е скрило, се виждаха на всяко едно лице. Но факт беше, че всеки имаше нужда от почивка, всеки имаше нужда да се прибере на топло и някой да го прегърне..
Аз ли? Аз бях една от тях, с изключение на това, че не бързах за никъде. Времето и мястото нямаха значение. Минутите течаха по различен начин – тй бързо, ту по-бавно... Бях в нищото. Изгубена в собственото си нищо, безсилно търсейки помощ да се върна. Но и аз не знаех къде. Мястото ми беше неопределено. И предишното, и бъдещото. Дългата ми лятна бяла пола танцуваше хаотичен танц с вятъра, а изрядните ми тъмно червени нокти се открояваха от всичко наоколо. Единствено една кърваво червена роза, наклонена на една страна, им съперничеше по яркост в сивата иначе картина. Вятърът беше студен, поне доколкото усе ...