Всеки забързан, загледан в своите проблеми, затворил се в себе си, не намира време дори за една сърдечна усмивка. Всеки ден си сред голямата тълпа в големият град постоянно заобиколен от хора, а се чувстваш така все едно си на края на света, оставен на безлюден остров, сам и забравен от всички. Защо е така? Защо, когато имаш нужда да поговориш с някой истински, който да разбере болката, разяждаща те от вътре, осъзнаваш, че всъщност няма с кого. Вече си изстрадал толкова много, че се затваряш като таралежче при най-малката близост, от предстоящия допир. Така оставаш сам в своя омагьосан кръг, съсредоточил погледа си върху парещата болка, изолирайки околните от проблeмите си. Но в един миг осъзнаваш колко много си самотен и решаваш да излезнеш, че нямаш сили да продължиш сам да носиш бремето си. Решаваш се да излезнеш от своята черупка, отваряш вратата на своята душа, надникваш… но вече ги няма тези молещи ти се да ти помогнат преди време загрижени за теб приятели, подаващи ти ръка за помощ всеки път, когато се препънеш. Сега вече наистина си сам в блатото на живота и колкото повече се мъчиш да се спасиш, затъваш повече. Жал ми е за теб и за всички други, избрали пътя на отчуждението и самотата, но всеки избира по какъв път да поеме. Всеки сам чертае линията на живота си и според нея ще опрeделя начина си на живот и неговият край.