Отклонение

Ти и аз се срещнахме. Въпреки всички отклонения, успяхме да открием своят път, водещ ни един към друг. Един такъв миг, една такава реалност беше изпълнена с носталгични спомени. Времето беше спряло - ти стоеше пред мен, еднакво различен. Аз отново те открих. 

 Срещнахме се някак шеговито. Ти подаде ръка да се за да се здрависаш, а аз те прегърнах с всичка сила. Това бяхме аз и ти, намерили се след време. Всеки от нас се бе променил, но заедно избрахме да избягаме към миналото. Ти ме помита: 

- Как си, какво се случва с теб? 

- Радвам се да те видя! - отговорих с усмивка на лице.

  Моменти като този са безценни и неповторими. Това беше ти, моето щастие. Умирах за тези очи - толкова непредсказуеми и обичащи до полуда. Думите ни бяха наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знания и недоумения, с минало и бъдеще.

  Някак символично се отправихме към близката сладкарница, където за пръв път открихме своите души. Но шанс за втора първа среща нямаше. Съдбата ни показа че не можем за започнем отначало. Не искащи да и повярваме, се отправихме към близкия парк.

Помня тихата зимна нощ, в която се разхождахме там. Все едно бе вчера. Загубили представа за време, ти и аз запалихме огън в сърцата си, който накрая ни изгори. 

 Обичам разговорите с теб. Винаги с такава лекота прескачахме от тема в тема. А аз гледах към твоите очи, вдъхващи ми спокойствие и позната обич. Поседнахме на близката пейка. Бяхме аз и ти, а светът не съществуваше. Бях щастлива, като че ли празнотата в мен се изгуби. Шегувахме се за отминалите дни и това бе като връщане в миналото. Думите ставаха време, а времето- осезаема реалност. Словото е безкрайно. То се простира далеч във времето- назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. 

 Не вярвах, че ще се срещнем отново и ще се открием пак същите. Ти ме увери за пореден път, че обещанията ти се спазват винаги. Харесваше ми твоята принципност, твоята сила и непримиримост. Не мисля, че ще срещна друг като теб. Казах някоя шега, а ти по навик се усмихна и прегърна ме обичащо. Подпрях глава на твоето рамо и се почувствах сигурна и обичана. Колко малко му трябва на човек ? Нищо повече от рамо на което да положиш глава и да усетиш това, което усетих и аз. Щастие. Всички страхове изчезнаха и аз бях у дома. Успя да ме научиш, че най-важни са малките неща. Бяхме изпитали любовта - истинска и необратима. Това бяхме аз и ти, познаващи се, както познаваме единствено себе си. 

 Съдбата не успя да ни раздели и откраднахме още малко безценно време. Имахме нужда да избягаме някъде далеч, далеч от тук. Аз да легна до теб, а ти да ме обгърнеш в топла прегръдка. За това копнеехме. 

 Ти и аз, избягали от реалността се отправихме към близкия хотел. В стая 1415 заровихме своето съкровище. Оставихме спомени, които ще ни топлят цял живот. Ти ме целуна по челото и вдиша моя аромат. Това ще ти остане от мен- шепа спомени и ухание на какаово масло. 

 Разговорите ни продължаваха с по-сериозен тон. Ти ме прониза с поглед и попита: 

- След като ме обичаш, защо не замина с мен? На мен ми трябва такава жена. Жена, която ще е с мен във всичко и на края на света да замина- тя да дойде с мен. Защо си ми ти?

 Измръзнали от студ и приказки, усетихме нужда да се сгреем един в друг. Навън бе красива есенна нощ. 

- Пустия му град! Не го харесвам, но на тази гледка изглежда страхотен. - каза ти, посочвайки ми да погледна през прозореца.

 Хиляди светлинки, слели се помежду си. Всяка светеща със собствена честота, те осветяваха нощта. За миг си помислих, че всяка една отразява някоя душа. Някой светеха, други бяха изгаснали.  Ти ме погледна все едно намери своята приказна гледка. И тя не ме навън от 14-тия етаж, а точно до теб - замислена и щастлива. 

 Без да поискаш позволение ти напълни ваната и каза: 

- Хайде да се постоплим, че душата ми измръзна!

 Бяхме аз и ти, потопени във вода. Ти трепереше от студ и емоции. Бяхме аз и ти, отправили поглед един към друг. Обичащи се. Намерили смисъл. 

Изведнъж не издържах и попитах: 

- Мразиш ли ме? 

А твоят отговор ме остави безмълвна. 

- Не, по-страшното е, че те обичам!

 Все пак, макар и с огромни заобиколки, ние бяхме вървели един към друг. Неотменно един към друг. За да се срещнем тъкмо тази нощ. Срещата ни бе мигновено кръстосване на отделните ни два пътя, които се разминават, раздалечават и си отиват по своите две несъвместими посоки. Залъгвахме себе си. Крадяхме време за да сме отново заедно.

Ти и аз, вперили очи в изгубеното ЩАСТИЕ.