Наскоро в една публикация се пошегувах, че тъй като вече никой нищо не чете, сега е моментът да пропиша и то да почна да пиша каквото си искам. Но няколко души заявиха все пак желание да ме четат (за което им благодаря), включително и жена ми, защото тя няма къде да мърда, нали?
За тях и за всички останали, които ще отделят пет минути за четене са днешните ми размисли.
Човек осъзнава, че е смъртен за пръв път с пронизваща яснота, когато загуби и двамата си родители. Дотогава мисълта за смъртта витае някъде в далечните краища на съзнанието му, но по-скоро като нещо, което се случва на другите.
Когато се сблъскаш, обаче с бруталната непреодолимост и непоправимост на смъртта, особено, когато това е смъртта на близък човек, започваш да изпитваш нещо подобно на удар от голям черен юмрук в слънчевия сплит, който те е запратил безпомощен на релсите на приближаващ експресен влак. И разбираш, че смъртта ти е неизбежна. И разбираш, че ти си следващият в логическия ред на живота...
Смъртта, сама ...