Вървях по пътя на отчаянието... вървях по улицата тъмна. Нощта беше облечена в черно, сякаш скърбеше за нещо, за един изгубен миг, за един почти угаснал плам, за една несъществуваща любов, за една неосъществима мечта...
     Погледнах към небето... имаше толкова много звезди... и тогава видях нея... малка, бляскава, в цялата си красота, но изчезваше бавно сред останалите. Губеше се в звездното небе. Сама, мълчеше и падаше все по-надолу и все повече угасваше в тъмнината. Умираше един живот, една душа, макар и звездна. Разбира се, изпълних легендата, която гласи: "Пожелай си нещо, когато зърнеш падаща звезда!"
     Падаща звезда?! О, колко приличаше на мен... когато изгубих вяра в живота, когато нямах мечти, когато съществувах, но не живеех, когато гледах, но не виждах, когато докосвах, но не усещах...
     Гледах я, спомняйки си незабравими нощи. Гледах я и си пожелавах Него. Пожелавах си да ме обикне, защото аз вече го обичах...
     Но това може би си остава просто мечта... или не - Не знам! Не знам какво съм, коя съм и какво искам. Влюбена съм - ДА! В един Захир, който видях и докоснах само веднъж. Той изпълва мислите ми до такава степен, че ме докарва до лудост. Никога няма да го забравя... тази мечта... тази детска измама...
     Аз съм доброто и злото.
     Аз съм красотата и грозотата.
     Аз съм огънят и водата.
     Аз съм спокойствието и тревогата.
     Аз съм майката и детето.
     Аз съм нежното и грубото.
     Аз съм усмивката и сълзата.
Всичко съм аз!Мога да бъда, каквато ме иска...
     Тази моя мечта ще живее вечно в мен, в улицата, в звездното небе, в нощта, когато си я пожелах.
  Имам сили да мечтая, затова ще намеря време и начин да  осъществя  своите блянове! Но има ли изобщо смисъл?! Колко трябва да чакам, за да ме обикне?
      Очите му са всичко, което искам да виждам.
      Гласът му е всичко, което искам да чувам.
      Ръцете му са всичко, което искам да усещам.
      Той е всичко, което искам да имам!

Толкова много ли искам??