Животът не винаги е съвършен. Понякога зад милионите усмивки се крие много плач, много сълзи, наранени хора и още какво ли не. Понякога Слънцето не грее, когато ние се радваме. Просто се е скрило зад облачетата и си почива. Вместо да се крием под чадъра, когато вали дъжд, ние трябва да усетим това чувство. Да му се отдадем, а после отново да забравим. Да забравим хубавото и отново да ревнем, защото така правят хората. Хората сякаш не искат да бъдат щастливи. Дали наистина забравяме? Дали наистина сме такива каквито си мислим, че сме?

     Живот, отдавам ти се напълно. Поне ми се ще да е така. Понякога ме боли само заради тебe. Ти ме караш да се смея, да плача... Защо тогава има толкова наранени без дори капка вина? Защо няма „ние”, а има „аз”? Светът ли е лош или хората в него? Толкова ли много искам? Няма чудеса, няма красота. Къде отиде Слънцето сега? Защо не е тук, за да ми вдъхне поне малко самочувствие? Защо не е тук, за да ме огрее със светлина? Обичам го, чакам го и нищо. Трябва ми то, пълно с добрина, без една лоша мисъл, с милиони мечти, с милиони надежди. То няма вина. Прави всичко за мене просто ей така. Дарява ме с усмивки, дарява ме с радост.

      Това ли е животът сега? Какво да очакваме от него? Може би красота? Заслужаваме ли я? Ех, Слънце, де да можеше да говориш! Може би ако имаше уста, нямаше да си така великолепно, както сега. Да те чакам ли още? Годините минават само с тъга.

      Какво да правя? Вече няма какво да си кажа. Мислите ми ме напуснаха, останах сама. Пораснах. Станах голяма за играчки. Няма кого да прегърна. Топлината изчезна. Болката се увеличи. Сянката ме следи. Тя ли е приятелят ми сега? Що за предател е тя? Не ме докосва с думи, не ме обича. Каква съм аз? Нима няма кой да ме разбере?

     Дъжд вали сега. Някой плаче с всички сили и моли за помощ. Какво ли ù е? Какво ли му е? Какво да направя аз? Не мога да ù подаря щастие. Не мога да ù дам красота. Всичко минава и заминава. Дъжда ще спре, ще изгрее Слънце. Небето ще се усмихне, облаците отново ще станат небесно сини. Дали пък не греша? И аз плача сега. Какаото не ме топли. Прегръдката на мечо Аби не ме радва. Гледам през прозореца и чакам парченцата живот да паднат, вълшебството да отлети.

     Ех, как ми се иска да бъда като калинките! Летят безгрижно, носят усмивки със себе си, даряват с късмет. Обикалят света. Може да са малки, но имат сърца. В тях се „влюбих”.