Животът не винаги е съвършен. Понякога зад милионите усмивки се крие много плач, много сълзи, наранени хора и още какво ли не. Понякога Слънцето не грее, когато ние се радваме. Просто се е скрило зад облачетата и си почива. Вместо да се крием под чадъра, когато вали дъжд, ние трябва да усетим това чувство. Да му се отдадем, а после отново да забравим. Да забравим хубавото и отново да ревнем, защото така правят хората. Хората сякаш не искат да бъдат щастливи. Дали наистина забравяме? Дали наистина сме такива каквито си мислим, че сме?
Живот, отдавам ти се напълно. Поне ми се ще да е така. Понякога ме боли само заради тебe. Ти ме караш да се смея, да плача... Защо тогава има толкова наранени без дори капка вина? Защо няма „ние”, а има „аз”? Светът ли е лош или хората в него? Толкова ли много искам? Няма чудеса, няма красота. Къде отиде Слънцето сега? Защо не е тук, за да ми вдъхне поне малко самочувствие? Защо не е тук, за да ме огрее със светлина? Обичам го, чакам го и нищо. Трябва ми т ...