Писмо

      Кой разби сърцето ти? Кой те нарани, така че усмивката ти гасне? И кой, въпреки това, така безумно и непреклонно обичаш?... Но аз те разбирам, защото и ти не веднъж ми разби сърцето. А даже не знаеш! Не знаеш, че всеки твой поглед се забива в мен като остър кинжал. Красив, изящен, но кинжал. И знаеш ли, боли ме за теб, макар да ревнувам, макар да се чудя коя е тази, която не би те обичала, не би ти дала сърцето си? Защото моето е някъде там при теб и само чака да го вземеш, но ти не го виждаш не знаеш, че е твое... Прости ми, но аз се и радвам. Знам, че я обичаш, но щом не си неин, значи си ничий. А ничий е по-близо до мой от чужд. Какви глупости бълвам и пак не разбирам как можах да се влюбя отново така? И как ми се ще да бъдеш виновен! А как да те виня за нещо, което не знаеш? И това е моята най-голяма болка. Не бих могла да ти кажа... Тогава съвсем ще те изгубя. Знам, няма да ми се присмееш, защото и ти си познал любовта и разочарованието, но и ще бъдеш прям, както винаги. А аз няма да го понеса. Защото сама ще отбягвам погледа ти, който сега тъй жадно търся.Обичам да се взирам в очите ти - толкова сини и завладяващи. И се чудя как не завладяха и нея? Или може би е разбила сърцето ти от гордост или инат. И все пак ти я обичаш, а аз даже не мога да се нарека твой приятел, а просто човек, когото се налага да виждаш от време на време. И просто ще те обичам - тихо и непретенциозно, докато не дойде моментът, в който ще напуснеш живота ми, без дори да се сбогуваш, ще ме забравиш. А аз няма да забравя какво ми причини, макар неволно, макар и само, защото си просто себе си, макар и да не знаеш  колко много ме боли...