Писмото на отчаяната майка

„Мамо,

Не знам как мога да ти обясня, но знам, че и на теб ти е много трудно. Това, което не знам е как да ти обясня това, което става в нашето семейство и в душата ми. Знам, че може би не е редно и едва ли е разбираемо... но... В крайна сметка се оказа, че единствено на теб мога да разчитам и да имам доверие. Защото колкото и да ти е трудно, ти никога не си ми отказала помощ и подкрепа. А и в крайна сметка как мога да не чувствам теб, жената, която се грижи и възпитава детето ми, за най-близка?

Аз ти се извинявам за това, че сигурно по този начин ще те смутя, може би - притесня...

Просто ти си жената родила и отгледала мъжа, за който се омъжих и с който създадох семейство... Ти си жената, на която винаги съм имала доверие... Ти си жената, която се грижи за детето ми... Мисля, че ти си единственият човек, който ще може да ме разбере. Просто никога не ми е било толкова трудно и никога не съм се чувствала толкова беззащитна и безпомощна. А става въпрос за нещо, на което държа изключително много, нещо, което е изключително важно за мен, нещо, без което... Ами то всъщност осмисля живота ми - моето дете и моето семейство...

Тук не става въпрос за "мое" и "твое", не става въпрос за  "наше" и "чуждо"... В края на краищата става въпрос за нещо, което е важно и е в интерес на всички, но чудно защо в края на краищата се превръща в търговия и всеки започва да тегли към себе си.

Знаеш ли, когато създавахме това семейство, когато решихме да имаме дете, аз бях готова и решена да давам вичко от себе си... И все още го правя. Без значение как изглежда отстрани... Никога не съм давала за семейството си по-малко от всичко, което имам и всичко, което мога. Просто защото семейството и най-вече - детето ми, е всичко, което е важно за мен...

Когато на Цветница Дияна пожела да остане тук, в София, бях раздвоена: чувствах нейната и моята нужда да бъдем заедно, но изправена пред предизвикателството да се справям с училище, дете, дом и семейство бях уплашена. Но приех да опитам. Оказа се, че въпреки умората, тъмните кръгове около очите ми, ужасния начин, по който изглеждах и постоянното недоспиване, аз бях по-щастлива и по-спокойна... Въпреки всичко.

Въпреки всичко аз всеки ден се борех със себе си и всеки ден се питах: "Как да постъпя? Кое ще е най-добро за нас? Как ще е най-добре за Дияна?" - и с всеки изминал ден се стремях да вдъхна на детето си сигурност, увереност, спокойствие... Не знам... струва ми се, че най-накрая май успях да постигна нещо и Дияна се чувства по-спокойна...

Но въпреки всичко семейството ми пак не е цяло.

Защо? Къде сбърках и какво направих? А дали изобщо имам вина? Ще мога ли да я поправя? А дали хората около моето семейство ще се справят? Дали...? Защо трябва да избирам между училището и детето си?

Сега, когато Дияна я няма, имам повече време, имам време за себе си. Само че се оказа, че не знам какво да го правя. Защото ми е трудно да живея без детето си. През деня мисля за нея, докато се мъча да чета, а през нощта... Е, през нощта...

И така...

Дали търся помощ от теб? Всъщност - не. Не повече от това, което ни даваш, не повече от това, което винаги си ни давала. Може би по-скоро търся разбиране.

Това съм аз сега: една изгубена душа, вярваща, че бъдещето ще е по-добро, бореща се за доброто на детето си. Защото аз нямам свой живот. Моят живот принадлежи на Дияна.

09.06.2006г.                                           Росица"

Изпратено на 23.06.2006г.