Плажът

Плажът

10.05.2005г.

Плажът бе такъв, какъвто го оставихме миналата година. По високите тополи имаше откършени стари клони и нови със светло сини листенца, които блестяха трептейки на слънцето и морския бриз. Там където миналата година имаше каравани и палатки, тенти и огнища, бе поникнала свежа трева. Из зад дюните се чуваше приглушени шум на морето, а бариерата на къмпинга стърчеше гостоприемно. Все още не бе започнал сезона. Кръчмата изглеждаше занемарена и сякаш никого нямаше да проработи повече.

Сред дюните цъфтяха волно пясъчни лилии и ухаеха на любов. Очакваха да бъдат откъснати. Морето си бе същото. Методично и с ритъма на вечността се опитваше да надделее над сушата. Зимата бе филтрирала живота в него и сега господстваха неговите постоянни обитатели. Мърсотията бе надиплена по брега на черни ивици от човешки боклуци и мъртва морска плът. Хората изпълнени от добри намерения, винаги оставяха след себе си тези черни килими и подчертаваха своята тленност, а вечното море ги изхвърляше от себе си и им ги връщаше.

Нямаше ги безбройните човешки отпечатъци по пясъка и морето бе преподредило с помощта на вятъра всички детайли, така както изискваха правилата на хармонията. Морска архитектура, в която всяка песъчинка си е на мястото и с предназначението. Едни хвърчаха от дюна на дюна търсейки трескаво мястото си, а други бяха намерили завет зад стъблото на някое растение или сух клон. Други се люшкаха с вълните на брега, зачудени дали да останат в морето или да минат на страната на сушата.

Оставих пътека от стъпки и морето отново ме изигра и намокри краката ми, но някак нежно напълни обувките ми. Искаше да ми каже, че ме очаква може би?

Не, аз вече не обичах да се къпя, както в детството си – бях избрал да съм част от сушата. Не обичах и слънчевите отблясъци и ходех с тъмни очила. Не се събличах за да правя тен – нямаше кой да се гушка в кафявите ми прегръдки. Приличах на изхвърлените клони, които напоени от морска вода дори не можеха да изгният като хората.

Никой не ме чакаше на този бряг и аз не очаквах никого. Дискотеката на бара приветстваше единствено птиците и те замислено го наблюдаваха. Нищо мимолетно не бе останало. Господстваше преходната и постоянно променяща се вечност.

Едно кръгло червено камъче се търкаляше неуморно с прилива и отлива. Взех го защото приличаше на мен и го сложих в джоба си за спомен от себе си. После тръгнах от там, от където бях дошъл и оставих морето да провокира чуждите емоции и да нашепва на хората, че са за малко тук! Аз вече го бях разбрал и ми стана тъжно! Моето море, бе останало в детството ми в искри от спомени. Бе 11 часа на обяд!

Любимо