Чували ли сте историята за това как в центъра на удоволствието, в мозъка на един плъх, поставят електрод. Когато плъхът натисне един бутон, той получава електрически импулс и за минута замира от удоволствие. Плъхът скоро се пристрастява, организмът му привиква и се налага да усилва дозите, скоро единственото нещо, което прави, е да натиска бутона, забравя за храна, възпроизводство, престава да забелязва, че се намира в аквариум и не се интересува от бягство, дори да му се отвори вратичката. В крайна сметка плъхът умира, всъщност може да се каже, че е мъртъв още от момента, в който се пристрасти към натискането на бутона, защото цялото му съществуване, целият смисъл на живота му се превръща бутончето и следващата доза удоволствие...

Наскоро ми разказаха и друга история. През прозореца на една госпожа влетяла малка птица, кацнала някъде из стаята и започнала да пее невероятно красива песен. Госпожата харесала птицата, затворила прозореца и тогава птицата неистово затърсила път да излезе, блъснала се в стъклото на прозореца и паднала на пода, така госпожата успяла да я хване и задържи. Купила ù прекрасна и широка клетка, набавила семенца и вода, надявайки се да заживеят заедно. Каквото и да правила обаче, птицата продължавала да се опитва да излезе от клетката. Провирала глава между решетките и пърхала с криле, вратът ù се извивал почти до счупване, но птицата не преставала да опитва. Госпожата поставила параван върху клетката, но и това не помогнало. Извикала хора, които да определят вида на птицата, за да знае какви деликатеси обича, за да я задържи чрез любимата ù  храна. Оказало се, че птицата е синигер, но и след доставянето на любимото ù меню отказвала да се храни и продължавала с опитите си да напусне клетката, стаята и апартамента. В крайна сметка скоро загинала...

Двете истории сякаш отразяват и двата типа човешко поведение (ако подходим дихотономично и сведем цялото многообразие от човешко поведение до два основни типа) - едни хора са се превърнали в роби на удоволствията, които по принцип получават, с времето обаче апетитът им за същите удоволствия расте, няма как, организмът привиква и дозата трябва да се увеличава. Еднообразието на отношенията си опитват да притъпят чрез многообразието на еднаквите отношения с различни хора, на различни места в различно време с надеждата да се случи нещо ново, неповторимо и неизживявано. Друга, по-малобройна, група хора се опитва да премине извън границите на познатото. Светът е клетка, светът е безкраен, но ограничен и онзи, който осъзнава границите, се опитва да ги премине. Извън ежедневието, извън периодичността на повтарящия се карнавал на Празника има нещо повече от това, което може да ни се предложи – там седи онова, което трябва да постигнем сами. Не защото някой или някакво обстоятелство ни налага да достигаме до Онова отвъд, а защото единственият начин да преминеш ограниченията на заобикалящия ни свят, е да го постигнеш сам.

ПП: Понякога, само понякога, загледан назад, изпитвам някаква носталгия. Аванс, заплата, парти петък и събота вечер, почивка през лятото и зимата, семейни празници, тържества с колеги, приятели и познати. Времето, когато миналото се свършваше безвъзвратно, бъдещето още не се беше случило и имаше само настояще. Там беше някак уютно. После се сещам, че през цялото онова време имах усещането, че нещата се случват някъде на друго място. Някъде там, зад ъгъла, или на другата пряка или по-далеч, на място, където вятърът сякаш духа от всички посоки, дъждът сякаш извира и изпод земята и нищо днес не е такова, каквото е било вчера, а утре няма да е като днес. Днес съм на другата пряка и само понякога си спомням какво е било и какво е можело да бъде, но не мога да се върна. Такава е особеността на границите на света. Винаги са еднопосочни.