Вървим си двамата по един и същи път толкова много години, но изведнъж разбирам, че цял живот вървим по един път, но в различни посоки.
Ти избра другата посока, а аз продължавам в моята, въпреки че душата ми крещи: "Върви и ти по нейната".
Аз вярвам, че все някога нашите посоки ще се съединят отново на същия този път, по който сме вървяли, но този път няма да се разделят.
Аз извървях моя път и сега седя и чакам смирен ти да се завърнеш, но, уви, не винаги нещата стават както ги искаме.
След многото години чакане, разбирам, че ти никога няма да се върнеш, ала аз седя и чакам, таящ надежда дълбоко в мен.
Остарявам, но продължавам да се боря за любовта ти и да чакам.
Хмм... питам се дали си спомняш за мен, че съм още жив и те чакам, че те обичам, че продължих в посоката накадето отивахме, за да сме щастливи.
Времето ми истича, а ти все още не идваш: може би съм се лъгал за теб и любовта ни е била лъжа, но въпреки всичко аз продалжавам да чакам.
От годините чакане се уморих, а и остарях. Мисля, че настъпи моя ред да си ида от този мрачен и пълен с тъга свят.
- О, да, вече усещам, че уморота и тъгата се стовари от плещите ми, бяла ярка светлина огрява лицето ми и ме стопля - това трябва да си ти. Отварям очи и какво да видя:
Виждам те и чак сега разбирам ти винаги си била до мен и през всичките години си седяла до мен, и си ме чакала да дойда, за да може да сме вечно заедно.
Какъв живот, каква съдба, какъв обрат: от вечно чакащия се превръщам във вечно чакания, а дори не го разбирам.
Чак сега разбирам, че не си отивала в друга посока, а просто твоя път е свършвал там.
Не се безпокой - вече сме завинеги заедно и няма път с посоки и отбивки, а просто път, по който ще продължим завинеги.