Всеки човек, макар и не всеки човек, е човек, ако има нещо човешко в себе си, а ако ли няма, пак е човек, но не особено. Ние се движим от една плоскост в друга, но къде са нашите сърца?  Какво да правим, когато не знаем какво да правим, а все нещо трябва да се направи, макар че и правенето на нищо е един вид правене, но то не ни удовлетворява? Никой не знае накъде върви, ясно е само едно - че няма нищо ясно, но не е много ясно откъде ни е ясно това.

 Всичко се върти в кръг, казват мъдрите, и това донякъде оправдава световъртежа ми и лекото гадене, но никак не ме удовлетворява философски. А световъртежът може да е породен от факта, че света се върти, а не аз. Но и аз се въртя, и светът се върти, но може би не в еднакви посоки. Пък и никак не ми е ясно, щом целият свят се върти в кръг, въртенето в кръг върти ли се в кръг, и как живее със себе си, ако се върти противоположно  на собственото си въртене.

 Но какво го увъртам?

 Има хора, които вярват, и хора, които не вярват в това, в което другите вярват и там се корени проблемът, ако щете ми вярвайте. Всъщност проблемът с вярата е там, че онези, които вярват, тайно не вярват в онова, което казват, а тайничко им се ще да повярват в онова, което вярват останалите. Но са прекалено горди и предразсъдъчни, защото вярват само в чистите противоположности, та не им се иска да са задразсъдъчни, защото звучи по-лошо.

 Човек интуитивно се опитва да опознае вселената, но тя все си мълчи и се прави на тайнствена. Понякога си мисля, че е дори надута, а ако се вярва на астрономите, надува се все повече. Но може и да го казват от огорчение, защото все не им отговаря на обажданията. Вселената си е загадка, не можем да сме сигурни какво има в доматите на пазара, камо ли отвъд слънцето. А за хората, които не се знае хора ли са, хич да не говорим.

 Положението при хората никак не е розово, особено ако си далтонист. В момента е в спектъра на жълто-зеленото, с тенденция към плавно преминаване към синьо, което ще е окончателният край на всичко, което познаваме.

 Идва нова епоха, хората ще се променят. Панта рей. Всичко тече, мени се. Никога не е едно и също. Човек не може да задържи мисълта си еднаква дори за миг. Казват ми, че не съм си променил мисленето от шести клас, а всъщност дори вчера мислех много по-различно от днес. Ето, вчера си мислех, че е вторник, но потопен в неустойчивостта на нещата, коренно промених виждането си за тях, и окончателно се убедих, че вторник  вече не  вторник,  изтекъл е и се е променил в сряда. Трудно се живее в подобна неустойчивост.  Днес си тук, утре там, вчера имаш, вдугиден нямаш, вчера е вторник, днес сряда, никога не можеш да стъпиш в една и съща река, никога не можеш и ти да си един и същ, никога няма да изядеш една и съща вафла, да яздиш същото пони. Тъжно е!

 Но да се върнем на човешкото в човека, което е и темата на есето. Темата е за онзи човек, който усилено се опитва да открие отговорите за всичко, без да си отговори преди това на елементарния въпрос, дали това „всичко” го интересува. Хората искаме поетично да мъдруваме за всичко, което ни заобикаля, да се показваме мъдри, знаещи. Да заковаваме сентенции в гроба на невежеството. Искам да кажа, че се стремим да знаем за всичко, но не и да знаем защо искаме да имаме знания, а най-големият абсурд е, че повечето ни въжделения в тази област се изчерпват в стремеж към знание за непознаваемото, въпреки че не знаем нищо за онова, което може да се познае. Аз не знам къде ми е черният дроб, но искам да знам какво става в галактика Сомбреро. Предполагам, че цялата е населена от враждебни мексиканци, които пият текила и разреждат интергалактическия си мързел със стрелба и кражби на добитък.

 Но къде, къде отиде човечността? Вчера всички бяхме много добри, но нещо се случи, станахме лоши, преди ни беше добре, сега ни е зле, преди бяхме по-щастливи, сега никак не сме, а след десет години ще си мислим същото за днес, без да си даваме сметка, че всичко минава под знака на това, че преди винаги е по-добре, че онова „преди” е по-добре, само защото вече е минало, а сега е лошо, защото го изпитваме в момента. Ех, да можех да се върна в ония времена, които бяха толкова добри, а днешните са лоши, и в които си мислех - ех, да можех да се върна в онези времена, които бяха толкова добри, а днешните...

 В живота всичко се връща, но животът не се връща, дори и да си е забравил нещо. Животът е пантарей, по български - Панталей. Всичко се лей. Но ако всичко се променя, как всичко ще  се върти? Ако се доверим на опита, това е възможно само чрез употребата на алкохол. Затова в „Кратка история за Панталей, или за живота на живота” се казва, че ако всяха вечер ходиш да пиеш в една и съща кръчма с една и съща компания, то скоро всичко ще започне да ти се струва като омагьосан кръг от повторения, на фона на перманентен световъртеж, причинен не от друго, а именно от „панта-лей” Всичко се лей, и бира се лей, и вино се лей, и Панталей също ще се излей скоро, и ще се завърти отново в кръговрата на живота, който хем тече непрестанно, хем се върти в кръг. Като водата в тоалетната чиния, която не спира, защото казанчето е повредено.

 Ето как спиралата се усмирява в затворения кръг и вече знаем всичко за живота, съдбата, взаимоотношенията помежду ни. Ако можеше да се справи и с данъчните!

 В наши дни дните не са наши, но ние не го разбираме, както не разбираме, че не съдбата ни е виновна, а ние сме виновни на съдбата, която от хилядолетия чака човечеството да излети далеч в космоса, за да бъде оставена най-сетне намира.

 Така и дните ни се чувстват леко обидени от това, че искаме да ги притежаваме.

 И така лодката си плува, ние сме ту добре, ту зле, ту есетата трябва да имат смислени заключения, ту кой знае...