Понякога си те представям

Понякога си те представям. Легнал до мен, обърнал глава към моето лице и гледащ ме точно с тези очи, в които се влюбих. Същите очи, за които сърцето ми бие и умира всеки ден. 

Понякога си ни представям, само аз и ти. Двамата. Само аз и ти, един до друг. Макар и да знам, че е само илюзия, това сякаш е храна за сърцето – толкова силен и все така несбъднат копнеж. За сърцето, което все още те обича. Едно сърце, което отказва вече да отрича неизречената любов. Едно сърце, което все още е влюбено в твоето. То би искало да спре да чувства, да спре да обича, ала това би било немислимо.

Как е възможно да спреш да обичаш човека, за когото би дал всичко? За човека, който е бил всичко? Знам, че не е правилно. Знам, че греша. Но как, как да спре да обича? Умът говори едно, сърцето обаче знае друго. Как сърцето ми да те пусне? Да приеме това, че няма да си ти? Или това, че може би…и само може би никога дори не си бил?

Понякога затварям очи, само за да се доближа до теб. Само за да усетя присъствието ти до себе си – онова същото, което успокояваше всяка буря и разпалваше всеки пожар, дори и само за миг. За да се пренеса там, където никога не сме били, но където душата ми живее постоянно.

Да ти кажа, понякога ми се иска да мога да ти кажа нещо, ей така, в очите. Не знам дали ще ми бъде дадена такава възможност, дали ще те видя, дали ще забравим всичко, което се случи, както и онова, което не се. Дали? Или ще продължавам да живея с надеждата, че ще се? Какво правя? Защо сърцето ми отказва да те пусне? Защо все още те обича?

Така ли ме наказва съдбата? Това ли ми е отредила тя? Това ли е поръчала на моето сърце – да обича нещо нереално, неосъществимо, неизживяно? Да, може би е така. Защо те обичам? Искам ли да те обичам изобщо? Та ти дори сигурно не се сещаш за мен, докато аз пиша хиляди редове само и единствено за тези две очи. А защо тогава, защо, не спирам да те обичам въпреки това? Защо продължавам?

Сега ще бъда искрена, понеже сърцето ми заслужава да бъде чуто от мен, иначе това, което е отвътре ще натежи. Ще боли, пак и пак. И няма да спре.

Понякога си ни представям, аз и ти. След време. След много време. Години. Представям си ни аз и ти. Легнали на едно легло. Под една завивка. Един до друг. Очи в очи. Без думи. Без обяснения. Само любовта ни.

Представям си теб. Мъжът, който знам, че можеш да бъдеш. Знам, че имаш потенциала – както и сърцето, нужно за това. Притежаваш и душа, при това една уникално красива и добра душа.

Опитвам да разбера. Опитвам да разбера теб, действията, поведението. Сякаш не успявам, сякаш човека, който до скоро разбирах с половин дума, сега не познавам. И понякога най-непознатият човек се оказва този, когото някога си чувствал най-близко. Този, когото си обичал най-силно.

Искам нас. Аз и ти. Пак като преди.

Искам себе си с теб. Не онази влюбена до лудост, а онази, която е спокойна. Която се е намерила. Която се е открила в очите ти, но не е изгубила себе си. Понякога си представям как не боли. Как просто сме ние. Как няма време и пространство, а единственото измерение е любовта.

Любовта, която не се нуждае от думи, а само от нас двамата – аз и ти, и тишината помежду ни. Тишина, която казва всичко. Любовта, която не пита, а просто е.

Искам те. Силно. Толкова силно искам това, което си ти. Искам всеки твой недостатък, всеки твой порок, искам всичко. Ти си всичко. Дори и това да е само илюзията, която оживява в ума ми. Или това да е образът, който се появява в съня ми. Искам любовта, искам страстта, но искам ли да те обичам след всичко това?

И не, вярвам, че беше истинско. Беше болезнено красиво. Душевната връзка, която открихме помежду си, искрата, която пламна тъй силно – същата, която погубихме. Искрата, която забравихме, че имаме. Познавам сърцето, което се крие под цялата тази маска – онова сърце, което усетих като свое собствено.

И да, понякога искам да те проклина. Та как е възможно? Кой проклина човек, когото обича – в когото е влюбен? Проклет да си! Губиш ни. Губиш нас. Губиш нашето бъдеще. Бъдещето, за което двамата мечтахме и рисувахме в умовете ни.

Защо продължавам да вярвам, че си ти, се питам аз? Че ти си този, който е отреден за мен? Защо и двамата се обичахме, ала никога не си признахме? Защо се уплашихме? Защо сега аз отказвам да убия надеждата, че накрая ще се окажеш ти? Той – моят човек. Защо не спирам да те чакам? Да търся очите ти навсякъде? Защо те жадувам по-силно от всичко друго? Защо жадувам душата и сърцето, онези, в които видях себе си? Онези, които бяха моето огледало – по-хубавото ми отражение.

Казват, че имало хора, които ни променят завинаги – дори и само с присъствието си. А ти беше един от тях. Беше онзи човек, след когото вече никой и нищо не беше достатъчно. Човекът, който търсех във всеки. Душата, която няма да намеря никъде.

И колкото и да минава времето, все нещо вътре в мен те пази. Не си тръгнал от сърцето ми, все още си там. Скрил си се в ъгъла му и съвсем тихо, без да питаш, живееш там – година след година. Без разрешение, без срок.

Понякога дори ми се струва, че това е единственият начин да те имам – да не те забравям. Да имам нас, да не забравям това, което открихме, това, което съградихме, това, което бяхме. Да не спирам да те сънувам. Да те обичам в мислите си така, както никога не успях в живота. Да кажа неизреченото, да сбъдна несбъднатото и да изживея неизживяното. Може би така се лекува онова, което никога не е било наранено, защото никога не е било изживяно.

А понякога се чудя – ако те видя, ще те позная ли? Ще позная ли очите, които не мога да забравя? Очите, в които открих себе си. Видях щастието. Бъдещето. Любовта. Или ще се разминем на улицата като двама непознати и само сърцето ще потръпне? Без нито дума ще подминем нашето погубено „ние“, нашето несбъднато бъдеще? Ще подминем нашата неизживяна любов?

Казват, че любовта минава. Че времето лекува. Но как лекува нещо, което никога не е започнало? Нещо неосъществено? Как лекуват една мечта? Неизживян спомен? Копнеж? Как се пуска човек, с когото никога не си бил, но винаги си усещал толкова близо? Как пускаш другата половина на душата си?

Аз съм просто човек, влюбил се в едно усещане. В една идея. В едно „можеше“. В „ами ако…“. Във всеки сън, всяка мечта. И от тогава те нося със себе си – като белег. Като вяра. Като нещо, което не пускам, не защото не искам, а защото не мога. Как се пуска част от теб? Как се пуска някого, в когото откриваш себе си?

Понякога си мисля, че сме срещали хората от предишни животи. И затова ги помним толкова силно. Затова душите ни разпознават техните – а те, душите, не бъркат. Те единствено чувстват и обичат. Може би и с теб сме се познавали някога, някъде. Може би съм те обичала, още преди да се появиш. Може би душата ми е търсила твоята, онази, която вече е обичала.

И може би просто си моята голяма любов. Тази, за която не се разказва – защото думите не стигат. Тази, която се помни. През тишината, през годините, през живота.

И може би, точно затова – не спирам да те търся в света, макар да знам, че няма да те открия.

И може би затова, всяка вечер, преди да заспя, оставям място в ума си, само за теб – за да можеш поне насън отново да дойдеш и да останеш, поне до сутринта.

И може би затова, все още вярвам, че една такава любов не се появява, за да свърши.

И ако тази любов остане само спомен, само дума, само дъх…то нека бъде най-красивата глътка въздух, която съм поемала.

Ако някой ден животът ми се изплъзне между пръстите, без да съм видяла очите ти, без да съм чула гласа ти, без да съм хванала ръката ти, без да съм усетила любовта ти…пак ще си тръгна с мисълта, че съм те обичала истински.

Пак ще си тръгна с мисълта, че те имам – не в живота, а в душата си.

А ако никога не си мой в този живот, никога не изживеем нашето „ние“ – ще се надявам на следващия. Или на онзи след него. Защото понякога една душа, просто знае. Защото понякога една душа обича. Защото понякога една душа не спира да обича.

И защото понякога…любовта се ражда веднъж. И остава завинаги.

Ако някога, някъде, в някой друг живот, някой попита какво е била любовта за мен — няма да разказвам истории. Няма да търся думи. Ще затворя очи, ще стисна сърцето си и ще прошепна твоето име. И в това име ще се съдържа всичко. Всяка неизречена дума. Всяка неизплакана сълза. Всеки откраднат миг, който така и не преживяхме. Всяко "можеше". Всяко "почти". Всяко "ако".

Ще замълча. И ще се усмихна. Но тази усмивка ще носи най-тихата болка на света. Болката да обичаш нещо, което никога не си имал. Да чакаш някого, който никога не дойде. Да пазиш в себе си любов, която никога не беше изживяна. Любов, която беше толкова истинска, че дори времето се прекланя пред нея.

И ще кажа: "Това беше. Това беше любовта ми. Това беше моето всичко. Той беше моето всичко."

А сърцето ми... ще прошепне онова, което никога не беше чуто: "Обичах те. Обичам те. И ако има после — ще те обичам и там."

И ако има рай — той ще е мястото, където очите ни най-после ще се срещнат. Без да се изпуснем. Без да се изгубим. Където няма време. Няма край. Само аз. Само ти. Само любов.