Въпросът за Истината е може би най-сложният от всички. Вероятно, защото едни считат, че няма Абсолютна истина, а всяка истина е релативна, а други приемат абсолютния характер на Истината. По-долу ще споделя в най-сбита форма моето скромно виждане по въпроса за Истината.
       Ако върнем вселената назад във времето, ще я свием до сингулярност - моментът преди началото на големия взрив. В това й състояние ще има само една истина - Върховната. С разширяването на вселената се нарояват много истини. Като че ли всяко нещо, отделяйки се от праначалото, придобива своя - индивидуална истина. Светът се превръща от сингулярност в множество и губи своята единност, която философи и учени мечтаят да проследят обратно до първолеговището й. Тук е голямата тайна. В стремежа си да станем самостоятелни и самообособяващи се същества, ние фактически изневеряваме на Абсолютната истина. Малката истина е като примамлима любовница, която ни лишава от майчината ласка на Изначалната истина. Паскал казва:

"Земята не е отечество за Истината. Тя броди непозната между хората."

В тази мисъл на Паскал съзирам презумпцията, че ако искаме да се срещнем с Истината, следва да напуснем Земята /в духовен план естествено/. Трябва да напуснем дори и себе си в известен смисъл, т.е. водещата компонента на живота ни да не е земната /в частност битийната/. Иисус също ни учи:

"Аз не съм от Света".

Това съпоставено с твърдението му, че именно Той е:

"Пътят и Истината и Животът",

ни прояснява ситуацията. По-общо погледнато - Абсолютната Истина е Ничия, но ние решаваме дали да станем поданици на Нейното кралство или не! Тоест, ако искаме да спазим необходимото условие за среща с Нея, трябва да напуснем собствените си предели, след това Земните, после Слънчевите и т.н.

         Не бих искал да задълбавам твърде много. Целта ми бе по-скоро да скицирам този ред на мисли.